Чаеният сервиз сигурно беше изключително скъп. Тя се зачуди колко ли от хората на Кира бяха страдали през дългата зима без достатъчно дрехи и храна заради това, че господарят им постоянно се опитваше да впечатлява пленницата си с изящни кимона или сервизи за чай като този.
Мика измъкна ръце от ръкавите си и вдигна очи към Кира, срещайки с отвращение любезно загрижения му поглед.
— Моля ви, не се притеснявайте за мен. Аз съм дъщеря на самурай — каза тя и стаеният гняв зад привидно спокойното лице на Кира незабавно проблесна в очите му. Забеляза, че той е на ръба да загуби самообладание, че едва се сдържа да не я удари, и осъзна, че след сватбата им няма да му се налага да удържа гнева си.
Отмести поглед, за да не го дразни повече пред безпомощното момче, което седеше край тях. Бе реагирала спонтанно, възмутена от предположението му, че е слаба, но бурната му реакция й показа много добре какво се криеше в дълбините на жестоката му душа. Бе изрекла думите като самозащита, а не като нападка срещу неговото родословие, но той ги бе възприел точно така. Грубата му арогантност не бе нищо повече от поредния израз на неговата несигурност, още едно прикритие на дълбокото му чувство за малоценност, което подхранваше дракона, обгърнал сърцето му.
Дори превръщането му в новия господар Асано нямаше да успокои чудовището в душата му, защото с всяка следваща измама, с всяка извършена злина Кира все повече затъваше в невъзможността да се изправи честно пред себе си и да признае собствената си човечност или по-скоро липсата й. Той изобщо не искаше да чуе истината за себе си от нея — особено от нея, нито пък от някой друг.
Мика се загледа в свирещото на шамисен момче, сякаш се бе заслушала в музиката му. То видимо трепереше.
— На детето му е студено — каза тя тихо.
Кира наведе глава и се взря в нея, сякаш търсеше да долови някаква скрита обида, ако имаше такава, във факта, че тя обръща внимание на момчето, а не на него. Завъртя се на възглавницата, на която седеше, скрил на топло краката си под покривката, и попита:
— Студено ли ти е, момче?
Както обикновено, във въпроса му нямаше нищо заплашително, но в тона му се долавяше нещо ужасяващо.
Детето вдигна глава за миг, но побърза отново да сведе поглед и поклати отрицателно глава. То продължи да свири безупречно, сякаш животът му зависеше от това.
Кира погледна към нея с усмивка.
— Видяхте ли, момчето произхожда от народа, също като мен. Ние приемаме нещата такива, каквито са — той хвърли окуражителен поглед на детето, което продължаваше да свири.
Сърцето на Мика се изпълни с омраза, която заседна в гърлото й и накара най-големия й страх да изплува наяве — страхът, че при завръщането й в Ако там нямаше да е останал никой, способен да попречи на това чудовище да съсипе родния й дом, както бе съсипало собственото си бедно владение, изсмуквайки живителните сили на неговото население; никой, който да отмъсти за баща й и да освободи душата му; никой, освен нея.
Мика пъхна ръка в дълбокия ръкав на кимоното си и докосна малкото пакетче с отрова, което носеше там непрекъснато. Страхът от предателство никога не напускаше Кира, дори и зад стените на собствения му замък, а и тя знаеше, че ако го убие, никога повече няма да види родния Ако. Но какво би означавало завръщането й там, щом нямаше при кого да се завърне? Трябваше й само подходящ момент.
Погледът на Кира се зарея навън из двора, където група негови войници тренираха бойни изкуства под критичния взор на техния сенсей.
Мика извади миниатюрното пакетче от ръкава си, протегна ръка и го стисна силно между пръстите си, разкъсвайки крехката му опаковка, а финият прах без мирис се изсипа в чашата на Кира и се разтвори на мига.
Тя тъкмо мушкаше остатъците от пакетчето в ръкава си, когато Кира отново се обърна към нея.
— Скоро ще се върнем в Ако, Мика-сама, и зимите няма да ви се струват толкова сурови — каза той. Тя вдигна чашата си и отпи, като този път срещна погледа му, докато й говореше. — А и самият аз бих искал да видя каква е пролетта там — добави Кира и устните му се разтегнаха в усмивка, като нетърпеливо взе чашата си и я вдигна към устните си.
Мика продължи да го гледа, мъчейки се да запази изражението си естествено, докато го чакаше да отпие, и се съсредоточи дотолкова, че почти забрави да диша.
Кира се поколеба, забелязал необичайното й внимание. Тя сведе очи и се опита да се престори, че единствено мисълта за завръщането й в Ако я е накарала да го гледа с такава надежда. Той се усмихна леко.