— Може би съм сгрешил. Изглежда, на детето наистина му е студено — каза, като свали чашата от устните си и я подаде на момчето. — Ето, стопли се.
Детето изненадано вдигна глава, объркано от жеста му, но след миг остави настрана инструмента си и пое чашата с две ръце, зарадвано от топлината й.
Мика го гледаше, застинала от ужас, съзнавайки напълно, че Кира се е втренчил в нея. Момчето повдигна чашата към устните си…
— Не! — извика тя, като се наведе и перна чашата от ръцете му. Фината керамична чашка се разби на пода, а отровният чай оплиска татамито. Мика вдигна поглед към Кира, а в очите й се четеше неприкрита омраза и гняв.
Той само я изгледа с изражение на крайно разочарование, след което посегна рязко и сграбчи китката й. Пръстите му се сключиха около нея толкова силно, че в очите й бликнаха сълзи от болка. Като се мъчеше отчаяно да прикрие страха си, тя извърна глава, зървайки някакво движение с крайчеца на окото си — някой стоеше и ги наблюдаваше от прага на отворената врата зад гърба му. Вещицата!
Без да подозира за присъствието на Мицуке, Кира изви китката на Мика, принуждавайки я отново да го погледне. Гласът му бе тих и равен както винаги, въпреки че ръцете му трепереха от гняв:
— Колко мъже са умрели — процеди той — и колко още трябва да умрат, за да има жена като вас такива ръце?
Той стисна още по-силно китката й. Мика видя желанието и раздразнението да проблясват в очите му, докато пръстите му насила се сключиха с нейните.
— Моите предци са били селяни, а не благородници като вашите. Обработвали са тези земи — най-бедните територии на Япония. Но са били умни и търпеливи и бързо са разбрали, че дори ледовете не могат да ги спрат — каза той и студената му ръка я стисна още по-силно, от което кръвта й спря и тя усети как студът се прокрадва нагоре по ръката й, вледенявайки плътта й, превръщайки я във вечна пленница на ледовете. — Свикнали сме да чакаме за това, което желаем. Първо ще станете моя жена, а след това ще се научите да ме обичате.
Прииска й се да изкрещи в лицето му, че никога не е искала да живее безсмислен и разглезен живот на гърба на другите. Да изкрещи, че колкото и пари да е похарчил за този сервиз, само и само да впечатли дъщерята на един даймио, те са били пропилени на вятъра. Да му каже, че е луд, ако си мисли, че притежава и частица от смелостта и стоицизма на предците си, както и от силата на хората, които управляваше и които всеки ден се бореха с трудностите, създадени им от него и от природата. Да изкрещи, че експлоатацията му над тези хора през цялото това време и намерението му сега да ги изостави, без да му мигне окото, го превръщаше в истински демон, по-страшен дори от неговата любовница китсуне.
Баща й бе почтен и състрадателен човек, чиито предци бяха заплатили с кръвта си правото да получат земите, в които баща й и хората, за които той отговаряше, можеха да живеят в мир. И въпреки че писаните закони и дълговечните традиции казваха, че те никога не могат да бъдат равни, разбирането на баща й за неговия дълг като господар бе осигурило на всички в Ако достатъчно средства, за да живеят като човешки същества. Но сега, след като Кира и вещицата го бяха убили, вече нищо нямаше да е същото.
Никога не би могла да обикне Кира, дори и да я преследваше и убеждаваше до края на вечността. Не би могла да чувства към него друго, освен безкрайна омраза и презрение. Копнееше да запрати истината в лицето му и да го попари като с чаша горещ чай — обичаше Кай и независимо какво щеше да стане, винаги щеше да го обича — само и единствено него, завинаги.
„Продайте това животно на холандците!“ Последната заповед на Кира все още звучеше в главата й заедно със заплахата, насочена към нея: „Ако ме поставите в неудобно положение, ще наредя да го изгорят жив“.
„Кай…“ С огромна мъка Мика преглътна напиращите гневни думи, сякаш бяха отрова, и сведе глава, оставяйки безчувствената си ръка в желязната хватка на Кира. Поглеждайки встрани, забеляза лисицата вещица, която все още стоеше на вратата и се взираше мълчаливо в тях с убийствена завист.
Бе малко след полунощ, когато Кай и Оиши успяха да избягат от остров Деджима, прекосявайки моста. Холандците не посмяха да ги последват, но виковете, проклятията и заканите им все още отекваха в главата на Кай.
Оиши прошепна нещо на пазачите, застанали на пост на първия пропуск на сушата, когато те се опитаха да им препречат пътя, но Кай така и не разбра какво. Пазачите се отдръпнаха и им направиха път, като се обърнаха с гръб, така че копията и аркебузите им сочеха към острова, в случай че някой чужденец се беше оказал достатъчно луд, за да ги последва. Оиши бе взел два коня, които ги чакаха. Кай с мъка се качи на седлото и отпусна юздите, така че животното да следва коня на Оиши, и двамата се отдалечиха. Умът му, неговата самоличност, всичко, освен инстинкта му за оцеляване, изглежда, бе изчезнало, останало някъде назад в кошмара на клетките и килиите, където бе държан от… не помнеше откога. Отначало дори вятърът, който докосваше лицето му, и звездното небе над тях му се струваха нереални. Свободен ли беше? Или всеки миг щеше да се събуди, за да разбере, че отново е бил пребит почти до смърт… или още по-лошо — да усети как мечът прерязва гърлото му или они разсича черния му дроб.