Кой беше човекът, който яздеше пред него? Някаква запазена частица здрав разум бе разпознала гласа на Оиши, когато непознатият извика името на Мика, но съдейки по това, което виждаше в момента, Оиши се бе променил почти толкова, колкото и самият Кай.
Докато яздеха, Оиши не се опита да го заговори и на него дълго време не му хрумна никакъв смислен въпрос, нито дори една свързана мисъл. Нощното небе се диплеше над тях като разтопено стъкло, като непрекъснато се движеше и променяше, докато пътят пред тях се виеше, издигаше и спускаше, следвайки релефа на земята.
Загледа се в небето и се опита да проумее какво виждаше, докато накрая случайното движение на звездите спря да му напомня за фенерите на кораби, проблясващи в открито море. Постепенно светлинките започнаха да се подреждат в съзвездия, чиито очертания и легенди си спомняше от друг живот, в който му бяха разказвали също, че звездите са пътеводители и пазители на пътуващите в нощта.
И тогава изведнъж видя луната, издигаща се зад хълмовете, за да освети пътя им напред, подобно на проблясващия фенер на небесната девойка, дошла при него много отдавна, когато бе изгубен, за да го насочва и да бди над него.
Мика-химе… Мика-химе… Мика… Кай си спомни и споменът изпълни съзнанието му със светлина. Мислите му обгърнаха спомена с нежност, значението, на която бе забравил. Нейното име и лицето й се превърнаха в център на раздробената му самоличност, събудиха духа му и съживиха съзнанието му — озариха пътя към връщането му към човешката му същност, подобно на луната, която осветяваше пътя пред тях. Отделни образи от предишния му живот и думи, които някога бе изричал, преди холандците да го заплашат, че ще му отрежат езика, започнаха да се прокрадват отново в мислите му, подобно на разпръснатите по небето звезди, които постепенно бяха започнали да се оформят в съзвездия. Малко по-малко спомените за любящата доброта на Мика възстановиха миналото му и го свързаха с настоящето като с фина копринена нишка.
На зазоряване вече си беше спомнил, че името му е Кай, а не „Мелезът“. Спомни си и кой беше, на кого принадлежеше сърцето му и как се бе превърнал в онова, което беше, когато някой бе хвърлил Оиши в желязната клетка при него като парче прясно месо.
Оиши се оказа по-добър боец, отколкото бе очаквал, поне когато единствената друга възможност бе смъртта. Но пък така беше с повечето мъже… Кай вдигна поглед към човека, яздещ пред него, и най-сетне успя да го види ясно в светлината на събуждащия се ден. Сигурен беше, че мъжът е Оиши, но въпреки това той изглеждаше толкова различен, че дори Кай да бе съвсем наред с ума си, когато го видя за първи път, пак нямаше да го познае, не и докато Оиши не извика името на Мика в последен, отчаян опит да спаси живота си.
Но от друга страна, може би фактът, че бе така неузнаваем, бе спасил живота му. Кай бе на предела на силите си, след като бе убил они, и веднага бяха хвърлили срещу него друг враг. Бе твърде уморен да убива. Но ако в онзи момент бе разбрал, че това е Оиши — човекът, който бе предал без бой замъка Ако на шогуна и Кира — нямаше да му даде възможност даже да си каже молитвите.
Но какво правеше Оиши тук? Очевидно бе дошъл на Острова на холандците подготвен за бягството им, така че явно не бе изпратен от Кира. Изглежда, единствената възможна причина, поради която Оиши бе поел такъв риск, бе, за да го спаси, но съпоставено със спомените му от миналото, това нямаше никакъв смисъл.
Лъчите на изгрева заблестяха по някаква водна повърхност и Кай си даде сметка, че пътят, по който вървяха, следваше коритото на широк поток. От скалите пред тях се изливаше водопад, чиято мощ бе оформила плитък вир в основата му.