— Спри! — извика той на Оиши и дръпна юздите на коня си. Дори собственият му глас, изричащ дума на японски, му се стори непознат.
Далеч напред, Оиши се обърна на седлото си и погледна назад.
— Какво? — рязко попита той, а лицето му придоби едновременно ядосано и загрижено изражение, когато Кай се свлече на земята. — Какво? — повтори той.
— Вода — промърмори Кай и се заспуска по брега към потока, неустоимо привлечен от него. Миришеше на смърт, целият беше покрит с кръв и тялото му не би могло да почувства живота отново, преди да отмие нечистотията от себе си.
Той нагази в плиткия вир, издълбан от водопада в подножието на скалите. Водата бе леденостудена, но усещането за ледена вода по кожата му отдавна бе част от съществуването му, така че дори не потръпна. Застана точно под струите на водопада и остави чистият поток да облива лицето, косата и парцаливите му дрехи, докато ги търкаше с ръце. Застанал на склона на хълма, Оиши му крещеше нещо, сякаш беше толкова важно, че не можеше да изчака Кай да отмие от себе си поне външните белези на смъртта, от която самият той го беше спасил.
Както стоеше под водните струи, не можеше да чуе какво казва Оиши. Кай се вглъби в себе си: „Вдишай, съсредоточи се, спомни си! Издишай, пречисти съзнанието си, забрави!“.
Не можеше да понесе мисълта за това как Мика ще го погледне, ако го види сега, не можеше да тръгне да я търси, преди да се е очистил от мръсотията и скверността, които все още напомняха в какво се бе превърнал, за да оцелее. Но независимо дали душата му се бе запазила непокътната, или бе безнадеждно покварена, можеше поне да се опита да я намери, да направи всичко възможно да я спаси и да отмъсти на Кира. Извън това, бъдещето му нямаше никакъв смисъл. Но пък доколкото си спомняше, то винаги е било такова.
Стоя дълго под водопада, събрал длани за молитва. Времето минаваше, но Кай не го усещаше, докато инстинктът за самосъхранение на треперещото му тяло не го изтръгна от самовглъбението му и той усети, че студът на водата се бе просмукал много по-дълбоко от наранената му кожа, чак до мозъка на костите.
Кай излезе от вира и се заизкачва, препъвайки се по брега, преди мозъкът му да изключи напълно.
Въздухът му се стори много по-топъл след ледената вода, но вятърът все още го караше да трепери. Изненада се, като видя колко високо се беше издигнало слънцето в небето. Покрай брега на потока растяха дървета и гъсти храсти и той бе още по-изненадан при вида на покаралите зелени листа и напъпилите цветове — чак тогава осъзна, че пролетта е дошла. Нагасаки, където се намираше Деджима, бе най-южният от големите японски острови, но и пролетта в Ако скоро щеше да настъпи.
Мокрите и прокъсани панталони, които чуждоземците му бяха дали да облече, се залепваха неприятно за тялото му при всяко подухване на вятъра. Ивици разнищен плат го шляпаха по краката на всяка крачка, сякаш бе покрит с някакви влажни и лигави гъби. Обаче нямаше друг избор, освен да се съблече чисто гол, но и в двата случая, ако Оиши покажеше и най-малкия признак на презрение към външността му, Кай не беше сигурен, че му е останал достатъчно самоконтрол да не го убие на място. Разтърка ръцете си, за да се стопли, надявайки се Оиши да е запалил огън и да е приготвил някаква храна, докато го чакаше.
Оиши лежеше на тревата близо до конете им и спеше дълбоко. На Кай му се прииска да го срита, но вместо това се загледа в другия мъж. Можеше да го гледа колкото иска, без да се притеснява да не го обиди, и сега забеляза каква голяма физическа промяна бе претърпял Оиши от последния път, когато го беше виждал.
Самурайският му кок, преди винаги стегнат, пригладен с ментово масло и прикрепен акуратно на върха на гладко избръснатото му теме, сега беше разпуснат и косата му бе небрежно завързана на тила, колкото да не пада в очите му. Темето му бе обрасло с коса — явно не беше бръснато от много време, вероятно откакто бяха отвели Кай. Някогашните изискани самурайски дрехи на Оиши, ушити от брокат и тежки копринени платове, също бяха изчезнали. Сега той бе облечен само в просто кимоно и широки хакама, вързани хлабаво на кръста му, като и двете бяха от памук или дори от коноп и не личеше какъв е бил първоначалният им цвят. Никъде по тях не се виждаше фамилен герб — Оиши бе станал ронин.
И все пак имаше ронини и ронини. Кай не бе очаквал Оиши да изгуби гордостта и достойнството си така лесно, както бе предал замъка на господаря си. Той бе последният човек, от когото очакваше да се обезсърчи толкова много. Независимо какво си мислеше за него, Кай винаги бе смятал Оиши за далеч по-издръжлив. Дали пълната му промяна не се дължеше на шока от преживяното?