Или имаше някаква друга причина?
Оиши беше отслабнал, и то много. Кожата му на местата, където не бе загоряла от слънцето по време на пътуването му до Нагасаки, беше бледа като на човек, който е боледувал дълго. Под очите му имаше тъмни сенки. А и да го завари да спи в такава уязвима поза, без дори да помръдне при неговото приближаване… сякаш преживяното през изминалата нощ бе изсмукало и последните му сили и мъжът бе заспал напълно изтощен на мястото, където бе поседнал.
Сега още повече се изненада, че Оиши бе оцелял по време на битката им в клетката. Видя петна от кръв по дрехите му, но под тях не се виждаха сериозни рани. Изглежда, у него все пак бе останала някаква сила, някаква следа от мъжа, когото помнеше — някакъв порив, който гореше в него така яростно, че колкото и немощен да изглеждаше в момента, Кай не бе успял да го повали с един удар.
Той се наведе над Оиши и посегна да го побутне, за да провери дали наистина е заспал, или е припаднал. Когато докосна рамото му, от дългата му коса и подгизналите му панталони покапа студена вода. Оиши отвори очи и мигом скочи на крака, посягайки към меча си, но се олюля, сякаш замъгленият му от съня мозък не бе в синхрон с рефлексите му.
Кай стоеше и го гледаше безизразно с отпуснати край тялото ръце.
Оиши се втренчи в него намръщено. Избърса водата от лицето си и за момент изглеждаше така, сякаш си бе помислил, че е бил заплют. Кай стоеше и го наблюдаваше как се опитва да отгатне дали пред него все още стоеше подивял убиец, или спасеният от него Кай бе успял да възвърне разсъдъка си.
Катаната и ножът, който Кай бе задържал при бягството им, лежаха на тревата, където ги бе оставил, но той не посегна към тях, въобще не помръдна, просто изчакваше.
Постепенно предпазливостта изчезна от лицето на Оиши и напрегнатото му тяло се отпусна. Най-накрая той се обърна, сякаш си бе отговорил на въпроса, и се насочи към най-близкия кон. Извади от дисагите нещо, което приличаше на вързоп чисти дрехи, върна се и ги подаде на Кай.
— Облечи това — каза Оиши. Думите му не бяха предложение, не бяха и молба. Бяха заповед, ясно показваща, че нищо между тях не се е променило.
Кай скръсти ръце и срещна настойчивия му поглед за първи път, без да крие своята неприязън, и отказа да се подчини.
— Защо дойде за мен? — попита той. — Мразиш ме още от времето, когато бяхме деца.
Оиши му подхвърли вързопа с дрехите, но те паднаха в краката на Кай. За секунди споменът за първата им среща проблесна в погледа му — гняв при мисълта, че през всички тези години Кай го е възприемал единствено като детето, което е видял тогава. Лицето му обаче изразяваше само мълчаливото презрение, каквото винаги бе показвал към Кай.
— Казах ти, господарката Асано ще се омъжи на Шунки Корей-сай — отвърна Оиши.
— Празникът на пролетното новолуние? — повтори изненадано Кай. Не си спомняше Оиши да е казал нещо подобно. Може би точно това му беше изкрещял, без да съобрази, че човек, застанал под водопад, на практика не чува нищо.
— Теб какво те е грижа? — попита с горчивина в гласа Кай, след като осъзна напълно чутото. — Когато Кира я отведе, ти беше на колене.
При тези думи Оиши реагира, сякаш го бяха зашлевили през лицето, и погледът му потъмня от гняв.
— Всички щяхме да сме мъртви — отвърна той глухо. — Ти също. Каква полза би имала тя от теб, ако си мъртъв?
— А каква полза имаш ти от мен? — попита намръщено Кай.
Оиши го изгледа, без да го удостои с отговор, сякаш все още очакваше Кай да се подчинява безпрекословно на заповедите му. Сякаш все още вярваше, че както и да изглежда в момента, самурайското му потекло бе толкова видимо, колкото и смесената кръв на мелеза, а като самурай можеше да изисква пълно подчинение от нисшестоящите.
— Или ме последвай, или се връщай там, откъдето дойде — отвърна Оиши, обърна се към коня си, развърза юздите му от храста, където го беше вързал, и понечи да се качи на седлото.
Кай скочи от мястото, на което стоеше, сграбчи Оиши за ръката и го свали от коня.
— Не ми обръщай гръб, ронин!
Мечът на Оиши мигом се озова извън ножницата, готов да отсече главата на Кай. Той само го погледна, без дори да мигне, след това очите му се върнаха на лицето на Оиши. Погледът му бе вледеняващ като смъртта. Но после изражението му бавно се промени само до упоритото нежелание да бъде пренебрегван.