За миг сякаш вече не съществуваше никаква връзка. Не усещах нищо от Лиса — нито болка, нито магия. Връзката беше също толкова безцветна и празна като бялата светлина, изпълваща стаята. Силата, която Лиса бе използвала, заля, затрупа нашата връзка, все едно я бе сковала.
Тогава светлината изчезна. Не избледня. Просто… изчезна за миг. Сякаш някой бе щракнал ключ за осветление. В стаята настъпи тишина, с изключение на откъслечните тихи възгласи на тревога и объркване. Светлината трябва да е била унищожителна за чувствителните очи на стригоите. Дори за мен беше непоносима. Пред очите ми танцуваше цяло съзвездие. Не можех да фокусирам погледа си върху нищо, докато остатъчният образ от онзи ослепителен блясък прогаряше зрението ми.
Накрая, след като примигвах известно време, смътно успях да различа нещо. Огънят бе изчезнал, оставяйки зад себе си черни петна по стените и тавана, както и лека миризма на дим във въздуха. Според мен би трябвало да има много по-големи щети. Обаче нямах време за това чудо, защото друго чудо се случваше пред очите ми.
Не просто чудо. Вълшебна приказка.
Лиса и Дмитрий бяха на пода. Дрехите им бяха почти изгорели. Червени и розови петна обезобразяваха красивата й кожа там, където огънят я бе изгорил най-силно. Ръцете й, китките й бяха в ужасно състояние. Виждах кървавите следи там, където пламъците бяха прогорили кожата й. Изгаряния от трета степен, ако правилно си спомнях от уроците по физиология. При все това тя сякаш не усещаше болка, нито изгарянията пречеха на ръцете й да се движат.
Тя милваше косата на Дмитрий.
Докато тя бе приседнала, той бе проснат някак си сгърчен. Главата му почиваше върху скута й, а тя прокарваше пръсти през косата му с нежни, повтарящи се движения — като тези, с които успокояваме дете или животно. Лицето й, макар белязано от пламъците, сияеше, изпълнено с безкрайно състрадание. Дмитрий ме бе нарекъл ангел на отмъщението, но докато се взираше в него и го утешаваше, тя бе като истински ангел на милосърдието.
Съдейки по състоянието на дрехите му, очаквах той да представлява ужасяваща, почерняла купчина кости. Ала когато Дмитрий вдигна глава, давайки ми възможност за пръв път да зърна лицето му, видях, че е напълно незасегнато. По кожата му нямаше и следа от изгаряния — беше топла и загоряла, както през онзи ден, когато го срещнах за пръв път. Зърнах само за кратко очите му, преди да зарови лице в коляното на Лиса. Видях безкрайните кафяви дълбини, в които се бях влюбила толкова отдавна. Нямаше червени пръстени.
Дмитрий… вече не беше стригой.
И плачеше.
Глава 17
Цялата стая сякаш бе затаила дъх.
Но дори и пред това чудо на чудесата беше трудно да се разсеят пазителите и стригоите. Схватките, секнали за малко, се възобновиха с още по-голяма ярост. Пазителите имаха надмощие, а онези, които не се биеха с последните останали стригои, внезапно скочиха към Лиса, опитвайки се да я издърпат от Дмитрий. За всеобща изненада тя го стискаше с все сила и дори направи няколко немощни опита да се противопостави на тези, които я бяха наобиколили. Въпреки слабостта си тя защитаваше Дмитрий с отдадеността и страстта на майка, закриляща детето си.
Дмитрий също се бе вкопчил отчаяно в нея, но пазителите ги превъзхождаха по сила и накрая ги разделиха. Прозвучаха объркани викове, докато пазителите се опитваха да решат дали да убият Дмитрий. Нямаше да е трудно. Сега той беше беззащитен. Едва можеше да стои, когато най-после го изправиха на крака.
Това ме изтръгна от вцепенението ми. Дотогава аз просто се взирах, застинала в пълно изумление. Сега се отърсих от замайването и скочих напред, макар че не бях сигурна заради кого: Лиса или Дмитрий.
— Не! Недейте! — изкрещях, като видях, че някои от пазителите пристъпиха напред с насочени колове. — Той не е това, което мислите! Той не е стригой! Погледнете го!
Лиса и Кристиан крещяха същото. Някой ме сграбчи и ме дръпна назад, докато ми казваше да оставя на другите да се оправят. Без дори да мисля, аз се извъртях и цапардосах яко в лицето този, който ме държеше, за да установя твърде късно, че е Ханс. Той политна леко назад, по-скоро изненадан, отколкото раздразнен. Обаче нападението върху него беше достатъчно, за да привлече вниманието на останалите и много скоро трябваше да се бия с моята група от пазители. Но усилията ми не доведоха доникъде, отчасти защото те бяха твърде много, но най-вече, защото не можех да се бия с тях така яростно, както със стригоите.