Нещо в сърцето ми се сви болезнено и аз бързо примигнах, за да спра напиращите сълзи. Огледах се и се върнах в настоящето. Отвън небето изсветляваше. Слънцето скоро щеше да изгрее. Лицата на пазителите до мен бяха изпити и уморени, но очите им, както винаги, оставаха бдителни и нащрек. Бях изгубила представа за времето, но според вътрешния ми часовник вече пътувахме от доста време. Скоро щяхме да пристигнем в кралския двор.
Докоснах неуверено връзката и открих, че се е върнала, ала все още беше много крехка. Приличаше на лампа, която светваше и угасваше, още се възстановяваше. Но това бе достатъчно, за да ме успокои и аз въздъхнах облекчено. Когато преди години връзката се появи за пръв път, беше толкова странно… нереално. Сега я приемах като част от живота си. Отсъствието й днес ми се струваше нереално.
Когато погледнах през очите на Лиса в джипа, в който тя пътуваше, тутакси се изпълних с надеждата да видя Дмитрий с нея. Едно кратко зърване в онзи склад не ми беше достатъчно. Имах нужда да го видя отново, да се уверя, че чудото наистина се е случило. Исках да се опия от сладостта на онези черти, да се взра в лика на някогашния Дмитрий. Дмитрий, когото обичах.
Но той не беше с Лиса. Обаче Кристиан беше там и я погледна, когато тя се размърда. Лиса беше заспала и все още се чувстваше замаяна. Това, заедно с последващия ефект от онази изгаряща сила отпреди малко, замъгляваше връзката ни. Нещата за мен ту губеха фокус, ту се проясняваха донякъде, но като цяло можех да проследя какво става.
— Как се чувстваш? — попита Кристиан. Гласът и очите му, които се взираха в нея, бяха пълни с толкова нежност и любов, че изглеждаше невъзможно да не ги забележи. Но в момента Лиса не беше съвсем на себе си.
— Уморена. Изцедена. Сякаш… не зная. Сякаш съм била подмятана от ураган. Или прегазена от кола. Представи си нещо ужасно и ще разбереш как се чувствам.
Той й се усмихна леко и докосна нежно страната й. Като се отворих повече за сетивата й, усетих болката от изгарянията, както и пръстите му, които галеха кожата близо до една от раните, макар че той внимаваше да не я докосва.
— Ужасно ли е? — попита го Лиса. — Цялата ми кожа ли се е разтопила? Приличам ли на извънземно?
— Не — засмя се Кристиан. — Раните не са чак толкова страшни. Ти си красива, както винаги. Ще е нужно много повече, за да се промени това.
Пулсиращата болка я караше да мисли, че щетите са много по-големи, отколкото той признаваше, но комплиментът и начинът, по който го каза, й подействаха като балсам. За миг цялото й същество се фокусира върху лицето му и начина, по който лъчите на изгряващото слънце го осветяваха.
После реалността се стовари отгоре й.
— Дмитрий! Трябва да видя Дмитрий!
В колата имаше пазители и Лиса се оглеждаше трескаво, докато говореше. Както и при мен, изглежда, никой не желаеше да говори за него, нито за случилото се.
— Защо не мога да го видя? Защо го отведохте? — Въпросите не бяха насочени към никого конкретно и най-накрая Кристиан отговори.
— Защото смятат, че е опасен.
— Не е. Той просто… Той има нужда от мен. Изпитва огромна болка отвътре.
Очите на Кристиан внезапно се разшириха и лицето му се сгърчи от паника.
— Той не е… Няма връзка между двама ви, нали?
По изражението му се досетих, че Кристиан си мислеше за Ейвъри и как телепатичните връзки с повече от една личност накрая я бяха подлудили. Кристиан не беше присъствал на обяснението на Робърт за отиването на душите в света на мъртвите и как възстановеният стригой не може да бъде свързан с този, който го е върнал в първоначалното му състояние.
Лиса поклати бавно глава.
— Не… просто зная. Когато… когато го излекувах, помежду ни имаше връзка и аз го усетих. Това, което трябва да направя… не мога да го обясня. — Тя прокара пръсти през косата си, разстроена, че не може да опише магията си с думи. Изтощението започваше да си казва думата. — Все едно да оперираш душата — рече накрая.
— Те смятат, че е опасен — повтори Кристиан нежно.
— Не е! — Лиса изгледа свирепо останалите пътници в колата, които побързаха да извърнат очи. — Той вече не е стригой.