— Роуз — рече тя твърдо и най-сетне спря бъбренето ми. — Ти не можеш да отидеш.
— Аз… какво? — Повторих думите й, в случай че не съм чула добре. — Разбира се, че мога. Трябва да го видя. Знаеш, че трябва. И той има нужда да ме види.
Тя поклати бавно глава. Все още беше нервна, но сега на лицето й се изписа съчувствие.
— Онзи пазител е бил прав. Дмитрий не е искал да те види Само за мен помоли.
Цялото ми нетърпение, целият огън в мен угаснаха. Бях потресена, объркана, нямах думи.
— Но… — Припомних си как той се бе вкопчил в нея миналата нощ, онова отчаяно изражение на лицето му. Не исках да го призная, но имаше смисъл защо той бе пожелал да види първо нея. — Разбира се, че ще иска да те види. Всичко е толкова ново и странно, а ти си тази, която го спаси. След като се осъзнае, ще поиска да види и мен.
— Роуз, не можеш да отидеш. — Този път тъгата в гласа на Лиса се предаде през връзката и нахлу в мен. — Не само че Дмитрий не е поискал да те види. Той помоли специално да не те пускат при него.
Глава 18
Когато си телепатично свързан с някого, най-лошото е, че винаги знаеш кога те лъже — или в този случай, че не те лъже. При все това отговорът ми бе незабавен и инстинктивен.
— Това не е вярно.
— Не е ли? — Лиса ме погледна многозначително. Тя също знаеше, че мога да разбера дали казва истината или не.
— Но това… не може… — Не ми се случваше често да изгубя дар слово и определено не и с Лиса. Толкова често в нашето приятелство аз съм била водещата и съм й обяснявала защо нещата трябва да станат по един или друг начин. Незнайно как, без да го забележа, Лиса бе добила увереност и сила да отстоява себе си.
— Съжалявам. — Тонът й беше любезен, но твърд. През връзката разбирах колко й е трудно да ми говори неприятни неща. — Той ме помоли… специално подчерта да не те водя при него. Каза, че не желае да те вижда.
Вторачих се умолително в нея, а гласът ми прозвуча като на малко дете:
— Но защо? Защо ще каже подобно нещо? Разбира се, че иска да ме види. Сигурно е объркан…
— Не зная, Роуз. Зная само това, което Дмитрий ми каза. Наистина много съжалявам. — Протегна ръце, сякаш искаше да ме прегърне, но аз се дръпнах. Главата ми все още беше замаяна.
— Все пак ще дойда с теб. Ще чакам при останалите пазители. Когато кажеш на Дмитрий, че съм там, той ще промени решението си.
— Не мисля, че ще го стори — поклати глава Лиса. — Изглеждаше твърдо убеден, че не иска да те вижда, дори прекалено настоятелен. Мисля, че ако разбере, че си там, ще се разстрои повече.
— Ще се разстрои? Ще се разстрои? Лис, това съм аз! Той ме обича. Нуждае се от мен.
Тя потръпна и аз осъзнах, че й крещя.
— Просто изпълнявам молбата му. Всичко е толкова смущаващо… моля те. Не ме поставяй в подобно положение. Просто… изчакай да видиш как ще се развият нещата. А ако искаш да знаеш какво става, винаги можеш…
Лиса не довърши, но аз разбрах какво иска да каже. Предлагаше ми да видя срещата й с Дмитрий през връзката. Това беше голям жест от нейна страна, не че би могла да ме спре, ако поискам да го направя. Въпреки това тя обикновено не одобряваше идеята да я „шпионирам“. Това бе най-доброто нещо, което би могла да измисли, за да се почувствам по-добре.
Не че действително се получи. Цялата работа изглеждаше шантава. Да ми бъде забранен достъп до Дмитрий! Да ми заявят, че Дмитрий не желае да ме види! Какво ставаше, по дяволите? Първата ми реакция беше да пренебрегна всичко, което тя току-що ми каза и да отида с нея, да настоявам да ме пуснат. Но през връзката тя ме умоляваше да не го правя. Не искаше да създава неприятности. Може и да не разбираше желанията на Дмитрий, но чувстваше, че те трябва да се уважават, преди ситуацията да се изясни.
— Моля те — повтори тя. Тъгата в тона й сломи настоятелността ми.
— Добре. — Струваше ми много да го кажа. Все едно признавах поражението си. Мисли за това като за тактическо отстъпление.
— Благодаря ти. — Този път тя ме прегърна. — Кълна се, че ще получа повече информация и ще разбера какво става, съгласна ли си?
Кимнах, но продължавах да се чувствам отхвърлена. Двете заедно напуснахме сградата. С мрачна неохота се разделих с нея и тя тръгна към главната квартира на пазителите, а аз се запътих към стаята си. Веднага щом се изгуби от погледа ми, проникнах в съзнанието й и наблюдавах през очите й как прекосява идеално окосената трева. Връзката все още беше малко замъглена, но с всяка минута се проясняваше.