В нея бушуваха объркани емоции. Чувстваше се зле заради мен, виновна, задето трябваше да ми откаже. В същото време бе нетърпелива да посети Дмитрий. Тя също имаше нужда да го види, но не по същия начин като мен. Продължаваше да изпитва онова чувство на отговорност за него, изгаряща нужда да го закриля.
Когато пристигна в главната квартира, пазителят, който ме беше спрял, я поздрави с кратко кимване, а след това проведе кратък телефонен разговор. След минута влязоха трима пазители и кимнаха на Лиса да ги последва във вътрешността на сградата. Всички изглеждаха необичайно мрачни и сериозни, дори за пазители.
— Не е нужно да го правите — рече единият от мъжете. — Само защото той продължава да ви вика…
— Всичко е наред — отвърна тя със студения си, властен тон на истинска принцеса. — Нямам нищо против.
— Също както миналия път ще има достатъчно пазители. Не се тревожете за безопасността си.
Тя ги изгледа остро един по един.
— Никога не съм се страхувала от него.
Спускането им към долните етажи на сградата събуди болезнени спомени за онзи път, когато двамата с Дмитрий посетихме Виктор. Тогава помежду ни съществуваше идеална хармония и той се вбеси от заплахите на Виктор към мен. Дмитрий ме обичаше толкова много, че беше готов на всичко, за да ме защити.
Електронната карта за достъп отвори вратата, водеща към затворническия етаж, който се състоеше главно от дълъг коридор с килии от двете страни. Не излъчваше потискащата атмосфера на затвора Тарасов, но голите му стоманени стени и бетонният под не будеха топли и приятни чувства.
Лиса напредваше трудно надолу по коридора, защото беше пренаселен с пазители. Такава голяма охрана само за една личност. За един стригой не беше невъзможно да премине през стоманените решетки на килията, но Дмитрий не беше стригой. Как бе възможно да не забелязват? Слепи ли бяха?
Лиса и ескортът й си проправиха път през тълпата и спряха пред килията му. Оттам лъхаше на студ, както и от целия затворнически етаж. Нямаше почти никакви мебели, освен най-необходимите. Дмитрий седеше на тясно легло, с крака, притиснати към гърдите, облегнат в ъгъла на стената, с гръб към входа на килията. Не това очаквах. Защо не удряше по решетките? Защо не настояваше да го пуснат, защо не крещеше, че не е стригой? Защо приемаше всичко толкова мълчаливо и покорно?
— Дмитрий.
Гласът на Лиса беше мек и нежен, изпълнен с толкова топлина, още по-осезаема на фона на студената и потискаща обстановка. Беше глас на ангел.
И когато Дмитрий бавно се обърна, беше ясно, че и той мисли така. Изражението му се преобрази пред очите ни — от пустота и безнадеждност към удивление.
Но не само той бе изпълнен с удивление. Съзнанието ми може и да беше свързано с това на Лиса, но в другия край на кралския двор тялото ми почти спря да диша. Когато миналата нощ го зърнах за кратко, бях изумена. Но това… сега, когато го видях да извръща цялото си лице към Лиса — и към мен — внушаваше благоговение. Беше невероятно. Дар. Чудо.
Сериозно. Как би могъл някой да си помисли, че той е стригой? И как бих могла да повярвам, че онзи Дмитрий, с когото бях в Сибир, е този Дмитрий? Той се бе преоблякъл след битката и сега носеше джинси и обикновена черна тениска. Кестенявата му коса беше вързана на опашка, а по-тъмната долна част на лицето му показваше, че трябва да се обръсне. Вероятно никой нямаше да го допусне близо до бръснач. Въпреки всичко наболата брада го правеше да изглежда още по-секси — по-истински, повече дампир. По-жив. Но очите му бяха сърцевината на всичко. Мъртвешки бледата кожа — от която сега нямаше и помен — винаги е била стряскаща, но онези червени очи бяха най-лошото. Сега неговите бяха идеални. Точно както някога. Топли и кафяви, обрамчени с дълги мигли. Можех да се взирам безкрайно в тях.
— Василиса — промълви той. От звука на гласа му гърдите ми се стегнаха. Господи, колко ми липсваше. — Ти се върна.
Щом той се приближи, пазителите на Лиса сгъстиха редици, готови да го спрат, ако се опита да строши решетките.
— Назад! — рече рязко тя с властния си тон на кралица, като ги огледа гневно. — Дайте ни малко пространство. — Никой не реагира и тя отново заговори, влагайки още повече сила в гласа си. — Вече ви казах! Отстъпете назад!
През връзката усетих лек прилив на магия. Не беше много, но тя подсилваше думите си с внушение. Едва ли би могла да контролира толкова голяма група, но те се подчиниха на заповедта й и отстъпиха малко, за да освободят повече пространство за нея и Дмитрий. Лиса насочи вниманието си към него и държанието й тутакси се промени от гневно към мило.