Кристиан не изглеждаше в обичайното си заядливо настроение, а по-скоро любопитен и загрижен.
— Как се чувстваш? — попита. Двамата не бяха разговаряли от съвместното им пътуване обратно, по време на което тя не беше на себе си и почти не можеше да говори.
— Добре. — Лиса докосна неволно лицето си. — Ейдриън ме излекува.
— Предполагам, че все пак го бива за нещо. — Е, Кристиан може и да беше малко заядлив днес, но съвсем малко.
— Ейдриън го бива за много неща — отвърна тя, но не можа да потисне усмивката си. — Миналата нощ едва не припадна от изтощение, докато помагаше на ранените в медицинския център.
— Ами ти? Познавам те. Веднага щом си се почувствала малко по-добре, сигурно също си се включила.
Тя поклати глава.
— Не. След като той ме излекува, отидох да видя Дмитрий.
Усмивката на Кристиан се стопи.
— Говорила си с него?
— Вече два пъти.
— И?
— И какво?
— Как изглежда?
— Като Дмитрий. — Тя внезапно се намръщи и се поправи. — Ами… не съвсем като Дмитрий.
— Какво, да не би в него да е останало нещо от стригоя? — Кристиан се изправи, а сините му очи заблестяха. — Ако още е опасен, не бива да го доближаваш…
— Не! — възкликна Лиса. — Не е опасен. И… — Отстъпи назад и го изгледа не по-малко гневно. — Дори и да е, не е твоя работа да ми казваш какво трябва или не трябва да правя!
Кристиан въздъхна драматично.
— А аз си мислех, че Роуз е единствената, която винаги се забърква в глупави ситуации, с риск за живота си.
Гневът на приятелката ми избухна изведнъж, навярно заради всичката магия на духа, която бе използвала.
— Хей, ти самият не се поколеба да ми помогнеш да пронижа Дмитрий! Дори ме тренира за това.
— Онова беше различно. Вече бяхме изпаднали в тежка ситуация и ако нещата загрубееха… ами, винаги можех да го изпепеля. — Кристиан я огледа от главата до петите, а в погледа му имаше нещо… нещо повече от обикновена преценка. — Но не се наложи. Ти беше невероятна. Нанесе решителния удар. Не бях сигурен, че ще можеш, но ти го направи… а огънят… Дори не трепна, но навярно е било ужасно…
Задави се леко, докато говореше, сякаш едва сега наистина осъзнаваше какви последствия би могло да има за Лиса. Загрижеността и възхищението му я накараха да се изчерви и тя наклони глава — стар трик — така че кичурите от косата й, които се бяха измъкнали от опашката, да паднат напред и да скрият лицето й. Но нямаше нужда. Кристиан бе забил поглед в земята.
— Трябваше да го направя — рече тя накрая. — Да видя дали е възможно.
Той вдигна глава.
— И всичко е… наред? Наистина ли в него няма и следа от стригоя?
— Никаква. Сигурна съм. Но никой не вярва.
— Можеш ли да ги обвиняваш? Искам да кажа, аз ти помогнах и исках да е истина… но не съм сигурен дали някога наистина, наистина съм вярвал, че някой може да се върне обратно. — Отново се извърна и погледът му се спря върху един люляков храст. Лиса усещаше уханието му, но съдейки по помръкналото му изражение, Кристиан едва ли се възхищаваше на красотите на природата. Не мислеше и за Дмитрий, осъзнах аз, а за родителите си. Какво е щяло да стане, ако наблизо е имало морои, владеещи магията на духа, когато двамата Озера са се били превърнали в стригои? Ако е имало начин да бъдат спасени?
— Аз също не знаех дали да вярвам — отбеляза Лиса, която не се бе досетила за насоката на мислите му. — Но веднага след като се случи, ами… вече знам. Знам. Той не е стригой. И сега трябва да му помогна. Трябва да накарам и останалите да го разберат. Не мога да позволя да го заключат завинаги… или да му се случи нещо по-лошо. — Да изведе Дмитрий от онзи склад, без пазителите да го убият, никак не беше лесно за нея и тя потръпна, като си припомни онези първи секунди след промяната, когато всички крещяха, че трябва да го убият.
Кристиан се извърна и срещна погледа й. В неговия се четеше любопитство.
— А какво имаше предвид, когато каза, че Дмитрий не е съвсем като предишния Дмитрий?
Когато заговори, гласът й леко трепереше.
— Той е… тъжен.
— Тъжен? Струва ми се, че би трябвало да е щастлив, че е бил спасен.
— Не… ти не разбираш. Той се чувства ужасно заради всичко, което е сторил, докато е бил стригой. Виновен, потиснат. Той се самонаказва заради това, защото е уверен, че никога не може да му бъде простено.