— Вярваш ли? — попитах го. — Вярваш ли, че той вече не е стригой?
— Да. Лиса каза, че не е и аз й вярвам. Освен това го видях отдалеч на слънцето. Но не съм сигурен, че е разумна идеята да се опиташ да го видиш.
— Сега говори ревността ти. — Нямах абсолютно никакво право да го обвинявам, имайки предвид противоречивите чувства, които измъчваха сърцето ми заради Дмитрий.
— Разбира се, че е ревност — отвърна Ейдриън равнодушно. — А ти какво очакваше? Бившата голяма любов на живота ти се е върнала — при това от мъртвите. Това не е нещо, от което ще изпадна във възторг. Но не те обвинявам, задето се чувстваш объркана.
— Казах ти преди…
— Зная, зная. — Ейдриън не звучеше истински разстроен. Всъщност тонът му беше изненадващо търпелив. — Зная, че каза, че завръщането му няма да повлияе на отношенията ни. Но едно е да кажеш нещо, преди да се случи дадено събитие, а съвсем друго след това.
— Какво намекваш? — попитах смутено.
— Искам те, Роуз. — Стисна ръката ми по-силно. — Винаги съм те искал. Искам да бъда с теб. Бих искал да бъда като другите мъже и да заявя, че винаги ще се грижа за теб, но… ами, ако се стигне до това, навярно ти ще си тази, която ще се грижи за мен.
Засмях се, въпреки че съвсем не ми беше до смях.
— Понякога си мисля, че представляваш по-голяма опасност за себе си, отколкото за другите. Знаеш ли, миришеш ми на цигари.
— Хей, никога, никога не съм казвал, че съм идеален. А ти грешиш. Най-опасното нещо в живота ми навярно си ти.
— Ейдриън…
— Почакай. — Притисна пръстите на другата си ръка към устните ми. — Само ме чуй. Ще бъде глупаво от моя страна да си мисля, че завръщането на старото ти гадже няма да ти се отрази. И така, харесва ли ми това, че искаш да го видиш? Не, разбира се, че не. Това е нормално. Но знаеш ли, има и нещо друго. Аз вярвам, че той отново е дампир. Абсолютно. Но…
— Но какво? — Думите на Ейдриън събудиха любопитството ми.
— Но само защото той вече не е стригой, не означава, че в него не е останало нищо от неживото същество, което е бил. Почакай. — Ейдриън видя, че отворих уста, готова да избухна. — Не казвам, че е зло или има намерение да прави злини, или нещо подобно. Но това, през което е преминал… Това е огромно. Епично. Ние не знаем много за процеса на промяната. Какво влияние е оказал върху него онзи живот? Дали някъде дълбоко в него не са останали скрити частици жестокост, които внезапно могат да избият? За това се тревожа, Роуз. Познавам те. Зная, че не можеш да го превъзмогнеш. Трябва да го видиш и да говориш с него. Но безопасно ли е? Това никой не знае. Не знаем нищо. Не знаем дали той е опасен или не.
Кристиан беше казал същото на Лиса. Гледах напрегнато Ейдриън. Звучеше като удобно извинение двамата с Дмитрий да бъдем разделени. Но в същото време видях истината в тъмнозелените му очи. Той наистина го вярваше. Притесняваше се от това, което Дмитрий би могъл да направи. Освен това Ейдриън беше съвсем честен, когато призна, че ревнува, което бе достойно за възхищение. Той не ми заповяда да не виждам Дмитрий, нито се опита да диктува поведението ми. Това също ми харесваше. Протегнах ръка и сплетох пръсти в неговите.
— Той не е опасен. Той е… тъжен. Тъжен за това, което е направил. Вината го убива.
— Мога да си представя. Навярно аз също никога нямаше да си простя, ако внезапно осъзная, че през последните четири месеца съм извършвал жестоки убийства. — Ейдриън ме притегли към гърдите си и ме целуна по главата. — И заради доброто на всички — да, дори за негово добро — наистина се надявам, че той е пак предишният. Просто бъди внимателна, става ли?
— Ще бъда — отвърнах и го целунах по бузата. — Поне доколкото мога.
Той се ухили и ме пусна.
— Това е най-доброто, на което бих могъл да се надявам. А сега трябва да отида за малко при родителите си. Ще се върна в четири, за да те взема, съгласна ли си?
— Добре. Има ли нещо специално, което трябва да облека за това тайно парти?
— Някоя хубава рокля.
Изведнъж ми хрумна нещо.
— След като тази сбирка е толкова елитна и престижна, как ще вкараш вътре низш дампир като мен?
— С това. — Ейдриън се наведе да вдигне чантата, която бе оставил на пода до вратата. Подаде ми я.
Отворих с любопитство чантата и ахнах. Вътре имаше маска, която покриваше горната половина на лицето около очите. Беше украсена със сложна плетеница от златни и зелени листа и цветя, обсипани с блестящи камъни.