— Маска? — възкликнах. — Ще носим маски на това нещо? Какво е това, Хелуин?
— Ще се видим в четири — смигна ми той.
Не си сложихме маските, докато не пристигнахме на мястото на бдението. Като част от цялата тайнственост на събитието Ейдриън заяви, че не е нужно да си ги слагаме, преди да стигнем там. Така че прекосихме зелените дворцови площи наконтени — аз носех същата рокля, която бях облякла за вечерята у родителите му — но не предизвикахме повече от обичайното любопитство, когато ни видеха заедно. Освен това беше късно и голяма част от обитателите на двора се готвеха да си лягат.
Но крайната ни цел ме изненада. Беше една от сградите, в която живееха обикновени работници и служители. Беше близо до тази, в която живееше Мия. Е, признавам, че имаше известна логика по отношение на тайнствеността. Последното място, където бихте очаквали да се състои кралско парти, би било жилището на обикновен морой. Само че ние не се запътихме към нито един от апартаментите. След като влязохме във фоайето, Ейдриън ми даде знак, че трябва да си сложим маските. След това ме поведе към нещо, което приличаше на портиерна.
Но не беше. Вместо това зад вратата имаше стълба, която водеше надолу в мрака. Не можах да видя дъното, което тутакси ме накара да застана нащрек. Инстинктивно исках да зная всички подробности за всяка ситуация, в която се оказвах. Ейдриън изглеждаше спокоен и уверен, когато заслиза надолу по стълбите, така че приех на доверие, че не води към някакъв жертвен олтар в подземието. Срам ме е да го призная, но любопитството около това тайнствено Бдение временно отвлече мислите ми от Дмитрий.
Двамата с Ейдриън най-сетне стигнахме до друга врата, пред която стояха двама пазачи. И двамата мъже бяха морои, с маски на лицата като мен и Ейдриън. Стойките им бяха сковани и готови за отбрана. Не казаха нищо, а само ни погледнаха очаквателно. Ейдриън произнесе няколко думи, които ми прозвучаха на румънски и след миг единият от пазачите отключи вратата и ни кимна да влезем.
— Тайна парола? — промърморих на Ейдриън, докато минавахме покрай охраната.
— Всъщност са две пароли. Една за теб и една за мен. Всеки гост има уникална парола.
Озовахме се в тесен тунел, осветен само от факлите в Стойките, забити в стените. Танцуващите им пламъци хвърляха причудливи сенки, докато минавахме покрай тях. Отнякъде далеч в дъното до нас стигнаха приглушени гласове. Прозвучаха изненадващо нормално, като всеки разговор, който бихте чули на някое парти. Съдейки по описанието на Ейдриън, очаквах по-скоро да чуя монотонни припеви или зловещо думкане на барабани.
Поклатих глава.
— Знаех си. Под двореца има средновековна тъмница. Изненадана съм, че няма вериги по стените.
— Изплашена ли си? — подкачи ме Ейдриън, като стисна здраво ръката ми.
— От това? Едва ли. Искам да кажа, че по скалата на Роуз Хатауей за страхотии това е едва…
Излязохме от коридора, преди да успея да довърша. Озовахме се в просторно помещение със сводест таван, което донякъде беше предизвикателство към пространствените ми представи, докато се опитвах да преценя колко дълбоко под земята се намирахме. От тавана висяха полилеи от ковано желязо със запалени свещи, които хвърляха същата призрачна светлина като факлите. Стените бяха от камък, но много изкусно издялан: сив с червеникави жилки, полирани в гладки заоблени късове. Някой бе искал да запази атмосферата на тъмница от Стария свят, но в същото време да придаде стил и изисканост на мястото. Типичен начин на мислене за кралските потомци.
Около петдесетина души се разхождаха из залата, някои на групи. Също като двама ни с Ейдриън и те бяха облечени официално и носеха маски. Всички маски бяха различни. Някои бяха украсени с цветя като моята, а други — с животни. По други се виждаха спирали или геометрични фигури. Въпреки че маските покриваха само половината лице, на тази оскъдна светлина не беше възможно да се различат чертите. Вгледах се внимателно в някои, надявайки се да открия подробности, по които бих могла да разпозная притежателя им.
Ейдриън ме поведе към единия от ъглите на помещението. В средата на каменния под беше вградено голямо огнище. Вътре не гореше огън, но всички стояха настрани от него. За миг изпитах объркващо усещане за дежа вю, когато си спомних преживяното в Сибир. Там също присъствах на възпоменателна церемония — макар че нямаше пароли и маски — и всички бяха насядали около голям огън, запален на двора. Беше панихида, за да почетат Дмитрий, и всички, които го обичаха, разказаха спомени за него.