Ейдриън сви рамене.
— Казах ти. Това е древна церемония. Пренесена е тук от Стария свят и тези хора смятат, че е важна. Доколкото съм чувал, някога е била много по-зрелищна. Това тук е модернизираната версия.
В този миг осъзнах, че Лиса не е промълвила нито дума, откакто забелязахме, че Кристиан е дошъл с Мия. Отворих сетивата си за връзката и усетих прилив на ревност и яд. Все още бях убедена, че Мия е една от последните, с които Кристиан би искал да има нещо общо. (Добре де, беше ми трудно да си представя, че той ще се забърка с която и да било. Бях убедена, че двамата с Лиса са създадени един за друг и завинаги ще останат свързани.) Макар че Лиса май не можеше да го разбере. Единственото, което виждаше, е, че той постоянно се мотае с други момичета. Докато разговорът ни продължаваше, държанието на Лиса ставаше все по-студено и приятелските погледи, които Кристиан й хвърляше, започнаха да избледняват.
— Значи е истина? — попита Мия, очевидно неподозираща за драмата, разиграваща се под носа й. — Наистина ли Дмитрий… се е върнал?
Двете с Лиса се спогледахме.
— Да — отвърнах твърдо. — Той е дампир, но никой не ни вярва. Защото са идиоти.
— Нормално е, малък дампир. — Тонът на Ейдриън беше нежен, въпреки че явно темата го притесняваше. — Не можеш да очакваш всички незабавно да повярват.
— Но те наистина са идиоти — избухна Лиса. — Всеки, който го види и говори с него, веднага ще разбере, че той не е стригой. Настоявам да го освободят, така че всички да могат да се уверят със собствените си очи.
Искаше ми се тя да настоява малко повече аз да го видя, но сега не беше моментът да говорим за това. Огледах залата и се запитах дали на някого от присъстващите тук тази нощ ще му бъде трудно да повярва, че Дмитрий вече не е стригой, само защото бе виновен за смъртта на обичните му. Той не е можел да се контролира, но това нямаше да върне мъртвите.
Към притеснението на Лиса от близостта на Кристиан се прибави и безпокойство. Искаше да си тръгне и да провери как е Дмитрий.
— Колко дълго трябва да останем тук? Има ли още…
— Коя, по дяволите, си ти?
Малката ни групичка се обърна като един. Антъни стоеше до нас. Тъй като повечето бяхме тук нелегално, въпросът му би могъл да е отправен към всеки от нас. Но имайки предвид накъде бе втренчен погледът му, нямаше съмнение към кого се обръщаше.
Говореше на мен.
Глава 20
— Ти не си морой! — продължи той. Не крещеше, но определено привлече вниманието на застаналите близо до нас. — Ти си Роуз Хатауей, нали? Как смееш ти с нечистата си кръв да скверниш светостта на нашата…
— Достатъчно — прозвуча внезапно величествен глас. — Аз ще се погрижа оттук нататък.
Въпреки че лицето й бе покрито, никой не можеше да сбърка този глас. Татяна застана с плавна походка до възмутения тип. Носеше сребриста маска на цветя и сива рокля с дълги ръкави. Нищо чудно да съм я видяла по-рано в тълпата, без дори да разбера, че е тя. Преди да заговори, не се отличаваше от останалите присъстващи.
Цялата зала притихна. Даниела Ивашков приближи забързано и застана зад Татяна. Когато ме позна, очите й зад маската се разшириха.
— Ейдриън… — започна тя.
Но Татяна я прекъсна.
— Ела с мен — рече, поемайки контрол над ситуацията.
Нямаше съмнение, че това е заповед, на която трябваше да се подчиня. Кралицата се извърна и се насочи с бързи стъпки към изхода на залата. Аз побързах да я последвам, както и Ейдриън и Даниела.
Веднага щом се озовахме в осветения от факлите коридор, Даниела се обърна към сина си:
— Къде ти е умът? Знаеш, че нямам нищо против да каниш Роуз при определени случаи, но това беше…
— Неуместно — остро я прекъсна Татяна. — Макар че може би е добре тя като дампир да види колко много се уважават жертвите, направени от представители на нейната раса.
Думите й бяха толкова шокиращи, че всички онемяхме. Първа се окопити Даниела.
— Да, но традицията повелява…
Татяна отново я прекъсна.
— Много добре съм запозната с традицията. Случилото се е нарушение на етикета, но присъствието на Роузмари едва ли ще помрачи намеренията ни. Загубата на Присила… — Татяна не се задави, но изгуби част от обичайното си хладнокръвие. Не си представях, че някой като нея може да има най-добра приятелка, но Присила явно е била. Как щях да се държа аз, ако бях загубила Лиса? Едва ли щях да се владея толкова добре. — Загубата на Присила е нещо, за което ще страдам много, много дълго време — успя да промълви най-сетне Татяна. Острите й очи се впиха в мен. — Надявам се, че наистина разбираш колко много се нуждаем от вас и колко много ценим теб и останалите пазители. Зная, че понякога твоята раса се чувства недооценена. Но не е вярно. Онези, които умряха, оставиха не само дълбока празнота в нашите редици, но и несигурност, тъй като без тях сме още по-незащитени, както несъмнено осъзнаваш.