Не бях стигнала много далеч, когато една фигура се изпречи пред мен. Бях потънала толкова дълбоко в мислите си, че едва не поставих рекорд по отскачане от място.
— Михаил! — възкликнах. — Изкара ми ангелите. Какво правиш тук?
— Всъщност те търсех. — Беше нервен и притеснен. — По-рано се отбих до стаята ти, но те нямаше.
— Да, бях на Маскарада на прокълнатите.
Той се втренчи неразбиращо в мен.
— Няма значение. Какво има?
— Мисля, че може да имаме шанс.
— Шанс за какво?
— Чух, че днес си опитала да се видиш с Дмитрий.
А, да. Главният проблем, върху който трябваше повечко да помисля.
— Да. „Опитала“ е доста оптимистично казано. Той не иска да ме види, без да броим армията пазители, която го охранява.
Михаил запристъпва смутено от крак на крак и се озърна наоколо като подгонено животно.
— Затова те търсех.
— Добре, нищо не разбирам. — Главата вече започваше да ме боли от изпитото вино.
Михаил пое дълбоко дъх и издиша.
— Мисля, че мога да те вмъкна вътре, за да го видиш.
Изчаках секунда, питайки се дали не е някакъв майтап, или е слухова халюцинация, породена от силните ми емоции. Нищо. Михаил беше напълно сериозен и колкото и малко да го познавах, знаех, че не е от шегаджиите.
— Как? — попитах. — Аз се опитах и…
Михаил ми даде знак да го последвам.
— Ела с мен и ще ти обясня. Не разполагаме с много време.
Нямаше да пропилея шанса си, колкото и незначителен да беше. Забързах след него.
— Случило ли се е нещо? — продължих да го разпитвам, след като се изравних с него. — Той… той е поискал да ме види? — Това беше повече, отколкото можех да се надявам. Макар че Михаил бе казал „да те вмъкна“, което не се връзваше особено с тази идея.
— Намалиха охраната му — обясни другарят ми по съзаклятие.
— Наистина ли? И колко са сега? — Когато Лиса го посети, долу имаше дванадесет души охрана, включително ескортът й. Ако най-сетне са се вразумили и са осъзнали, че Дмитрий не се нуждае от повече от един или най-много двама пазители, то това щеше да помогне на всички да повярват, че той вече не е стригой.
— Петима.
— О! — Не беше върхът. Но пък и не беше ужасно. — Но предполагам това означава, че не са далеч от мисълта да го освободят?
Михаил сви рамене, без да извръща поглед към мен. По време на бдението бе валяло и въздухът още беше влажен и малко по-хладен.
— Някои от пазителите смятат, че може да бъде освободен. Но е нужен декрет на Кралския съвет, за да се обяви официално какво е той.
Едва не се заковах на място.
— Да се обяви какво е той? — възкликнах. — Той не е „какво“! Той е личност. Дампир като нас.
— Зная, но това не зависи от нас.
— Прав си. Съжалявам — промърморих. Нямаше смисъл да се убива вестоносеца. — Е, надявам се да си седнат на задниците и много скоро да вземат решение.
Последвалата тишина беше по-красноречива от всякакви думи. Изгледах остро Михаил.
— Какво? Какво не ми казваш? — настоях.
Той сви рамене.
— Носят се слухове, че в момента в Кралския съвет се обсъжда друго, много по-важно нещо, което има приоритет.
Това ме вбеси. Какво, по дяволите, може да е по-важно от Дмитрий? Успокой се, Роуз. Спокойно. Съсредоточи се. Не позволявай на мрака да влоши още повече нещата. Винаги съм полагала усилия да го заровя дълбоко в себе си, ала по време на стрес мракът често изригваше. А сега? Да, сега времената бяха особено стресиращи. Насочих мислите си към първоначалния си проблем за посещението при Дмитрий.
Стигнахме до сградата, където го държаха, като ми се налагаше да подтичвам, за да не изостана от спътника си.
— Дори и да са намалили охраната, те пак няма да ме пуснат. Пазачите там ще знаят, че ми е наредено да стоя настрана.
— В момента на смяна е един мой приятел. Не можем да останем дълго, но той ще каже на пазителите в ареста, че са ти разрешили да слезеш при затворника.
Михаил се канеше да отвори външната врата, но аз го спрях, като сложих ръка върху неговата.
— Защо правиш това за мен? Кралският съвет на мороите може и да не смята проблема с Дмитрий за много важен, но пазителите — да. Можеш здравата да загазиш.