Той погледна надолу към мен и на устните му отново се появи онази горчива усмивка.
— Нужно ли е да питаш?
Замислих се.
— Не — отвърнах тихо.
— Когато изгубих Соня… — Михаил затвори очи за секунда, а когато ги отвори, сякаш се взираше в миналото. — Когато я изгубих, не исках да живея. Тя беше добра, наистина добра. Стана стригой от отчаяние. Не виждаше друг начин да се спаси от духа. Бих дал всичко — абсолютно всичко — ако мога да й помогна, да оправя нещата помежду ни. Не зная дали за нас изобщо е възможно, но в момента за теб е. Не мога да позволя да пропуснеш този шанс.
След тези думи ние влязохме. На входа имаше друг пазител на пост. Както каза Михаил, той се обади, за да съобщи на охраната в ареста, че Дмитрий има посетител. Приятелят на Михаил изглеждаше доста нервен, което беше разбираемо. Но все пак ни помогна. Наистина е невероятно, помислих си на какво са способни приятелите един за друг. Последните две седмици бяха неоспоримо доказателство за това.
Също както при посещението на Лиса, се появиха двама пазители, за да ме ескортират до сутерена. Познах ги, защото ги бях видяла през нейните очи. Ако бяха чули упорития отказ на Дмитрий да ме види, то присъствието ми сигурно доста ги е изненадало. Но навярно предположиха, че някой влиятелен е разрешил да съм тук, така че не зададоха никакви въпроси.
Михаил ни следваше надолу по стълбите, а аз усещах как сърцето ми тупка все по-силно. Дмитрий. Щях да видя Дмитрий. Какво ще кажа? Какво ще направя? Беше твърде много, за да разсъждавам разумно. Трябваше мислено да си заповядам да се овладея, иначе щях да изпадна в шок.
Когато стигнахме до коридора с килиите, видях двама пазители, застанали пред тази на Дмитрий, един в другия край на коридора и още един до входа, през който влязохме. Спрях нерешително, притеснена от мисълта, че ще чуят разговора ми с Дмитрий. Не исках да има свидетели, както при срещата на Дмитрий и Лиса, но при тази толкова засилена охрана може би нямах друг избор.
— Може ли да останем насаме? — попитах.
Единият от ескорта ми поклати глава.
— Заповед на началството. Двама трябва постоянно да са на пост пред килията.
— Тя е пазител — изтъкна кротко Михаил. — Както и аз. Пуснете ни, а останалите могат да чакат до вратата.
Хвърлих благодарен поглед към Михаил. От него нямаше да се притеснявам. Останалите решиха, че ще сме в безопасност и дискретно се оттеглиха в другия край на коридора. Нямаше да бъдем съвсем сами, но те нямаше да чуят нищо.
Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, когато двамата с Михаил приближихме килията на Дмитрий и спряхме пред нея. Той седеше в почти същото положение, както при посещението на Лиса: върху леглото, със свити до гърдите колене, с гръб към нас.
Думите заседнаха в гърлото ми. Всички мисли отлетяха от главата ми. Сякаш напълно забравих защо съм тук.
— Дмитрий — промълвих или поне се опитах. Задавих се, така че звуците, излезли от устата ми, бяха накъсани. Ала очевидно бяха достатъчно ясни, защото гърбът на Дмитрий внезапно се напрегна. Не се обърна.
— Дмитрий — повторих, този път по-ясно. — Аз… съм.
Нямаше нужда да казвам нищо повече. Още от първия път той знаеше кой е. Имах чувството, че при всякакви обстоятелства би познал гласа ми. Вероятно познаваше дори биенето на сърцето ми и дишането ми. Колкото до последното, мисля, че спрях да дишам за няколко секунди, докато чаках отговора му. Когато го чух, останах малко разочарована.
— Не.
— Не какво? „Не“, че не съм аз?
Той въздъхна безсилно, звук, който почти — но не съвсем — беше като онзи, който издаваше, когато направех нещо особено абсурдно по време на тренировките ни.
— „Не“, че не желая да те видя. — Гласът му бе натежал от емоции. — Не биваше да те пускат тук.
— Да. Но аз намерих начин да заобиколя забраната.
— Разбира се, че си го направила.
Продължаваше да седи с гръб към мен, което направо ме убиваше. Погледнах към Михаил, който ми кимна за кураж. Предполагам, че трябваше да съм доволна, задето Дмитрий изобщо ми говори.
— Трябваше да те видя. Трябваше да се уверя, че си добре.
— Сигурен съм, че Лиса вече те е осведомила.
— Трябваше да го видя с очите си.
— Е, вече видя.
— Виждам единствено гърба ти.