Беше влудяващо, но всяка дума от него беше като подарък. Имах чувството, че от хиляда години не бях чувала гласа му. Както и преди, се питах как въобще съм можела да сбъркам онзи Дмитрий в Сибир с този. И в двата случая гласът му беше идентичен, със същата дълбочина и акцент, но като стригой, думите му винаги бяха като студен повей във въздуха. Сега бяха топли. Все едно ме обвиха мед, кадифе и всякакви прекрасни чудесии, независимо от ужасните неща, които изричаше.
— Не те искам тук — каза Дмитрий решително. — Не искам да те виждам.
Беше ми нужна минута, за да обмисля стратегията си. Около Дмитрий продължаваше да витае онази потисната, безнадеждна атмосфера. Лиса бе подходила с нежност и състрадание. Бе успяла да пробие защитите му, макар че голяма част от това се дължеше най-вече на факта, че той я възприемаше като своя спасителка. Можех да опитам подобна тактика. Можех да бъда нежна и всеотдайна, изпълнена с любов — и всичко щеше да е истина. Аз го обичах. Толкова силно исках да му помогна. При все това не бях сигурна дали точно този конкретен метод ще сработи при мен. Роуз Хатауей невинаги е била известна с внимателния си и нежен подход. Но реших да заложа на чувството му за дълг.
— Не можеш да ме пренебрегнеш — заявих, опитвайки се да говоря с нисък глас, за да не ме чуят пазачите. — Задължен си ми. Аз те спасих.
Изминаха няколко секунди в мълчание.
— Лиса ме спаси — отвърна той предпазливо.
В гърдите ми избухна гняв, също като онзи, когато наблюдавах посещението на Лиса. Как можеше той да я смята едва ли не за божество, а мен — не?
— А как мислиш, че тя успя? — попитах възмутено. — От кого мислиш, че научи как да те спаси? Имаш ли някаква представа през какво ние — през какво аз — трябваше да премина, за да се сдобия с тази информация? Ти смяташ, че отиването ми в Сибир е било лудост? Повярвай ми, дори не знаеш какво означава истинска лудост. Познаваш ме. Знаеш на какво съм способна. Но този път надминах дори себе си. ТИ СИ МИ ЗАДЪЛЖЕН.
Беше жестоко и грубо, но трябваше да го накарам да реагира. Да изтръгна поне някаква емоция. И успях. Той рязко се извърна, очите му святкаха, а от цялото му тяло се излъчваше толкова дълго сдържаната сила. Както винаги, движенията му бяха едновременно устремни и грациозни. По същия начин гласът му беше смесица от емоции: гняв, безсилие и загриженост.
— В такъв случай най-доброто, което мога да направя е…
Той замръзна. Кафявите му очи, присвити от яд, внезапно се разшириха от… какво? Изумление? Благоговение? Или може би от същото смайващо чувство, което се надигаше у мен винаги когато го видех?
Защото внезапно се изпълних с непоколебима увереност, че той изпитва същото нещо, което и аз преди малко. Той ме беше виждал много пъти в Сибир. Видя ме и миналата нощ в склада. Но сега… сега най-сетне ме виждаше през собствените си очи. Сега, когато вече не беше стригой, цялата му същност беше различна. Възприятията му за света и чувствата му бяха различни. Дори душата му беше различна.
Беше един от онези моменти, за които хората казват, че животът им минава като на филмова лента пред очите. Защото докато се взирахме един в друг, отново преживях в съзнанието си всеки етап от връзката ни. Спомних си колко силен и непобедим беше той, когато се срещнахме за пръв път, когато дойде да върне двете ни с Лиса в обществото на мороите. Припомних си нежността на докосването му, когато превързваше окървавените ми и изранени ръце. Спомних си как ме носеше на ръце, след като Натали, дъщерята на Виктор, ме нападна. Но най-вече си спомних нощта, когато бяхме заедно в хижата, малко преди стригоите да го отведат. Една година. Познавахме се само от една година, но през нея сякаш бяхме изживели цял един живот.
И той също го осъзнаваше — знаех го — докато ме изучаваше. Пламтящият му поглед обхождаше една по една чертите ми. Някак смътно се опитах да си спомня как изглеждам днес. Все още бях облечена с роклята, с която бях на тайната сбирка и знаех, че ми стои добре. Очите ми вероятно бяха зачервени от сълзите, които бях изплакала по-рано и имах време само набързо да среша косата си, преди да изляза с Ейдриън.
Обаче се съмнявах, че това има значение. Начинът, по който Дмитрий ме гледаше… потвърждаваше всичко, което подозирах. Чувствата, които изпитваше към мен, преди да бъде превърнат — чувствата, които се бяха извратили, докато беше стригой — все още съществуваха. Трябваше да съществуват. Може би Лиса беше неговата спасителка. Може би останалите в двора я смятаха за богиня. В този миг знаех, че без значение колко зле изглеждам или колко безразличен вид се опитва да си придаде, аз бях неговата богиня.