Дмитрий преглътна и си наложи да се овладее, както винаги правеше. Някои неща никога не се променят.
— В такъв случай най-доброто, което мога да направя — продължи спокойно той — е да стоя далеч от теб. Това е най-добрият начин да платя дълга си.
Беше ми много трудно да запазя самообладание и да поддържам някакъв разумен разговор. И аз като него бях обзета от благоговение. И от гняв.
— Ти предложи да се отплатиш на Лиса, като й каза, че винаги ще бъдеш до нея!
— Аз не съм й причинил нещата… — Той извърна очи за миг, отново опитвайки се да се окопити, после още веднъж срещна моите. — Не съм й причинил нещата, които причиних на теб.
— Ти не беше на себе си! Не ми пука. — Гневът ми отново заплашваше да избухне.
— Колко? — възкликна той. — Колко пазители умряха миналата нощ заради това, което направих?
— Аз… мисля, че шест или седем. — Тежки загуби. Сърцето ми се сви, като си припомних изреждането на имената по време на церемонията в подземието.
— Шест или седем — повтори Дмитрий с болка в гласа. — Умрели за една нощ. Заради мен…
— Ти не беше сам! Казах ти, онова същество не беше ти! Не си можел да се контролираш. За мен няма значение…
— Но за мен има! — изкрещя той и гласът му отекна в коридора. Пазителите в двата края се размърдаха, но не приближиха. Когато заговори отново, гласът му бе по-нисък, но трепереше от напиращите емоции. — За мен има значение. Това не можеш да проумееш. Не можеш да разбереш. Не можеш да разбереш какво е да знаеш какво си направил. Цялото време, докато бях стригой… сега е като някакъв сън, но сън, който си спомням съвсем ясно. За мен няма прошка. А това, което се случи с теб? Спомням си почти всичко. Всичко, което сторих. Всичко, което исках да сторя.
— Но сега няма да го направиш — не се предавах аз. — Затова го забрави. Преди… преди всичко да се случи, ти каза, че можем да бъдем заедно. Че можем да уредим назначенията си и да…
— Роза — прекъсна ме той, а галеното име се заби като кинжал в сърцето ми. Мисля, че просто се изплъзна от устата му, всъщност нямаше намерение да го изрича. Устните му се изкривиха в усмивка, в която нямаше веселие. — Мислиш ли, че те някога изобщо ще ми позволят отново да бъда пазител? Ще бъде чудо, ако ме оставят жив!
— Не е вярно. След като веднъж осъзнаят, че си се променил и наистина си някогашният… всичко ще бъде както преди.
Той поклати глава.
— Твоят оптимизъм… вярата ти, че можеш да постигнеш всичко. О, Роуз. Това е едно от удивителните ти качества. Както и едно от най-вбесяващите.
— Аз вярвах, че може от стригой да бъдеш превърнат отново в дампир — изтъкнах. — Може би в крайна сметка вярата в невъзможното не е чак толкова безумна.
Този разговор беше толкова мрачен, толкова мъчителен, ала при все това ми напомни за старите ни практически занятия. Той се опитваше да ме убеди в нещо със сериозни доводи, а аз го контрирах с моята си логика. В резултат обикновено го развеселявах и вбесявах. Имах чувството, че ако настоящата ситуация беше малко по-различна, той щеше да реагира по същия начин. Но това не беше практическо занятие. Той нямаше да се засмее и да завърти очи. Това беше сериозно. На живот и смърт.
— Благодарен съм за това, което си направила — заговори той с официален тон, като се бореше да овладее чувствата си. Това беше друга наша обща черта — и двамата винаги се стараехме да се контролираме. В това отношение той винаги е бил по-добър от мен. — Наистина съм ти задължен. И това е дълг, който не мога да платя. Както казах, най-доброто, което мога да направя, е да стоя далеч от живота ти.
— Ако ще си част от живота на Лиса, тогава няма да можеш да ме избягваш.
— Хората могат да бъдат близо един до друг и без… без помежду им да има нещо повече — заяви той твърдо. Беше толкова типично за Дмитрий. Разумът се бори с чувствата.
И тогава не издържах. Както казах, той винаги е бил по-добър в самоконтрола. А аз? Не чак толкова.
Хвърлих се срещу решетките толкова бързо, че Михаил трепна.
— Но аз те обичам! — изсъсках. — И съм сигурна, че и ти ме обичаш. Наистина ли мислиш, че можеш да прекараш остатъка от живота си, като пренебрегваш чувствата си, докато си близо до мен?
Обезпокоителното тук беше, че дълго време, докато бяхме в Академията, Дмитрий беше убеден, че може да прави точно това. И се бе подготвил да прекара живота си, потискайки любовта си към мен.