Мороите не бяха единствените, които реагираха. Независимо дали споделяха моето мнение, неколцина от пазителите пристъпиха напред. Аз не помръднах, а и Татяна очевидно не показваше признаци на страх, което не им даде повод да предприемат нещо.
— Ние вече се уморихме от този разговор — рече Татяна, използвайки кралското ние. — Можеш да говориш още — и го направи по благоприличен начин — по време на следващото заседание, когато всички желаещи ще могат да изкажат мненията си. Засега, независимо дали ти харесва или не, тази резолюция е приета. Това е закон.
Тя ти дава възможност да се измъкнеш безнаказано! — прозвуча отново гласът на Лиса в главата ми. — Зарежи това и се махни оттам, преди да си направила нещо, което ще ти навлече истински неприятности. По-късно ще спориш.
Беше истинска ирония, защото бях на ръба да избухна и да излея целия си гняв. Думите на Лиса ме спряха, но не заради съдържанието им. А заради самата Лиса. Когато двамата с Ейдриън по-рано обсъждахме резултатите, забелязах нещо, което логически не пасваше.
— Вотът не е бил честен — заявих. — Не е законен.
— Да не би вече да сте станали адвокат, госпожице Хатауей? — Кралицата явно бе развеселена, а пропускането на титлата ми на пазител бе най-безочлива липса на уважение. — Ако имаш предвид, че вотът на монарха има повече тежест от този на останалите членове на съвета, то ние можем да те уверим, че законът на мороите в подобни ситуации е бил такъв от векове. — Обходи с поглед останалите членове на Кралския съвет и никой не възрази. Дори онези, които бяха гласували против декрета, не можеха да оспорят думите й.
— Да, но не е гласувал целият Кралски съвет — продължих. — През последните години едно място в съвета е било празно, но вече не е. — Обърнах се и посочих към редицата, където седяха приятелите ми. — Василиса Драгомир вече е на осемнадесет години и може да заеме полагащото й се място. — Сред целия този хаос рожденият й ден бе забравен, дори от мен.
Очите на всички присъстващи се извърнаха към Лиса — нещо, което никак не й хареса. Обаче Лиса беше свикнала да е публична личност. Знаеше какво се очаква от един кралски потомък, как да изглежда и как да се държи. Така че вместо да се свие на стола си, тя седеше с изправени рамене и се взираше напред със студен, царствен поглед, който все едно казваше, че може още в този момент да приближи до масата и да предяви правата, дадени й по рождение. Дали се дължеше само на великолепната й стойка, или на малко помощ от страна на духа, но беше почти невъзможно да откъснеш поглед от нея. Красотата й излъчваше обичайното си сияйно очарование и повечето от присъстващите в залата я гледаха със същото възхищение, граничещо с благоговение, което бях забелязала и у мнозина други обитатели на кралския двор. Трансформацията на Дмитрий все още беше загадка, но онези, които вярваха в нея, смятаха Лиса за нещо като светица. В очите на мнозина тя беше по-велика от самия живот, заради фамилното си име и мистериозните сили, които владееше — а сега и с невероятната способност да възстанови стригой.
Обърнах се и погледнах Татяна със самодоволна усмивка.
— Осемнадесет години не е ли законната възраст за право на глас? — Шах и мат, кучко.
— Да — отвърна ведро тя. — Ако Драгомир имат кворум.
Не бих казала, че в този момент зашеметяващата ми победа бе разклатена, но сиянието й малко помръкна.
— Какво?
— Кворум. Според закона, за да може член на кралски род да има право на вот в съвета, той трябва да има семейство. А тя няма. Тя е единствената от рода Драгомир.
Втренчих се невярващо в нея.
— Какво, да не би да казвате, че тя трябва да има дете, за да придобие право на вот?
Татяна се намръщи.
— Не, разбира се, че не. Някой ден, сигурна съм, и това ще стане. За да има едно семейство право на вот, то трябва да има поне двама членове, единият от които трябва да е над осемнадесет години. Такъв е законът на мороите, закон, който е утвърден от векове.