— Всичко това са глупости — произнесе един глас в ухото ми. — Вятър и мъгла. Така казва леля Таша. — Кристиан стоеше до мен.
— Трябва да бъде направено — промърморих в отговор. — Те трябва да се уверят, че той вече не е стригой.
— Да, но те току-що са подписали закона за възрастта. Кралицата даде съгласието си за този разпит, защото е нещо сензационно и ще привлече вниманието на всички. Така успяха да опразнят заседателната зала. Все едно казаха: „Хей, вървете да зяпате цирк!“
Сякаш почти чух Таша да използва думата „цирк“. Въпреки това имаше истина в казаното. Чувствах се раздвоена. Исках Дмитрий да бъде свободен. Исках отново да бъде някогашният Дмитрий. Но в същото време не одобрявах, че Татяна използва това за своите политически цели, а не защото наистина я е грижа да възтържествува справедливостта. Това навярно беше най-значителното нещо, което се бе случвало в нашата история. И всички трябваше да гледат на него като на изключително събитие. Съдбата на Дмитрий не биваше да бъде удобен „цирк“ или зрелище, за да се отвлече вниманието на хората от несправедливия закон.
В момента Рийс караше Лиса и Дмитрий да опишат какво бяха преживели в нощта на атаката. Явно двамата вече доста пъти бяха разказвали историята. Въпреки че Дмитрий изглеждаше напълно безопасен, усещах някакво мрачно напрежение у него, вината и терзанията, които изпитваше за онова, което бе сторил, докато е бил стригой. Но когато се обърна, за да изслуша разказа на Лиса, лицето му грейна от възхита. Благоговение. Преклонение.
Жегна ме ревност. Чувствата му не бяха романтични, но това нямаше значение. Имаше значение единствено това, че той бе отхвърлил мен, а нея смяташе за най-великата личност на света. Каза ми, че не желае никога да говори с мен, а се закле да направи всичко за нея. Отново се изпълних с онова чувство на огорчение и яд, че са се отнесли несправедливо с мен. Отказвах да повярвам, че той вече не ме обича. Не беше възможно, не и след всичко, което двамата бяхме преживели. Не и след всичко, което бяхме изпитвали един към друг.
— Двамата определено изглеждат близки — отбеляза Кристиан с подозрителна нотка в гласа. Нямах време да го уверя, че тревогите му са безпочвени, защото исках да чуя какво ще каже Дмитрий.
Множеството трудно можеше да разбере историята за промяната му, най-вече защото болшинството все още не вярваха в духа и не го разбираха. Рийс зададе всички въпроси, които му хрумнаха, след което даде думата за разпит на Ханс. Ханс, както винаги практичен, не се нуждаеше от много приказки. Той беше мъж на действието, не на словото. Стисна сребърния си кол в ръка и накара Дмитрий да го докосне. Останалите пазители се напрегнаха, навярно в случай че Дмитрий грабне кола и започне да вилнее наоколо.
Вместо това Дмитрий се протегна спокойно и задържа върха на кола за няколко минути. Разнесе се колективна въздишка от всички, които очакваха той да закрещи от болка, тъй като никой стригой не можеше да докосне омагьосан сребърен кол. Но Дмитрий само изглеждаше отегчен.
След това изуми всички. Пусна върха на кола и протегна мускулестата си ръка към Ханс. Тъй като беше слънчево и топло, Дмитрий носеше тениска и кожата на ръцете му бе открита.
— Срежи ме с кола — каза на Ханс.
Пазителят повдигна вежди.
— Ако те срежа с това, ще те заболи, независимо какво си.
— Но ще бъде непоносимо, ако съм стригой — изтъкна Дмитрий. Лицето му бе твърдо и решително. Това беше Дмитрий, когото бях виждала в битка, Дмитрий, който никога не отстъпваше. — Направи го. Не ме щади.
Отначало Ханс не помръдна. Накрая по лицето му се изписа решителност, замахна и острието на сребърния кол сряза голата кожа на Дмитрий. Както бе пожелал сам Дмитрий, Ханс не го пощади. Върхът се вряза дълбоко и бликна кръв. Неколцина морои, несвикнали да гледат кръв (освен ако не я пият), ахнаха, поразени от тази жестокост. Всички като един се бяхме навели напред.
Лицето на Дмитрий определено изразяваше болка, но ако стригой се среже с омагьосано сребро, не само щеше да боли — щеше да гори. Ранявала съм много стригои със сребърен кол и съм чувала агонизиращите им писъци. Дмитрий се намръщи и прехапа устни, докато кръвта струеше от ръката му. Кълна се, че в очите му имаше гордост от способността му да понесе смело това изпитание.
Когато стана ясно, че няма да започне да се гърчи и да вие от непоносими болки, Лиса се протегна към него. Усетих намеренията й: искаше да го излекува.