— Почакайте секунда. — Усмихнах му се. — Какво искаш да попиташ? Казвай. — Зад него, по лицето на майка му пробягна сянка на страх и тя стрелна тревожен поглед към Дмитрий. — Няма да позволя да му се случи нещо — прошепнах аз, макар че тя нямаше откъде да знае, че ще мога да удържа на думата си. При все това остана на мястото си.
Рийс завъртя очи.
— Това е нелепо…
— Ако си стригой — прекъсна го вече на висок глас момчето, — тогава защо нямаш рога? Приятелят ми Джефри твърди, че стригоите имали рога.
Погледът на Дмитрий не бе насочен към момчето, а към мен. Задържа се за миг и помежду ни отново проблесна искра на разбирателство. След това, със сериозно и спокойно лице той се извърна към детето и му отговори:
— Стригоите нямат рога. А дори и да имат, това нямаше да има значение, защото аз не съм стригой.
— Стригоите имат червени очи — обясних. — Очите му червени ли ти изглеждат?
Момчето се наведе напред.
— Не. Кафяви са.
— Какво друго знаеш за стригоите? — продължих да питам.
— Имат остри и дълги кучешки зъби като нас — отвърна малкият следовател.
— А ти имаш ли остри и дълги кучешки зъби? — попитах напевно Дмитрий. Имах чувството, че този въпрос вече е разрешен, но имаше по-друг оттенък, когато се задаваше от дете.
Дмитрий се усмихна — широка и прекрасна усмивка, която ме свари неподготвена. Такива усмивки бяха рядкост за него. Дори когато беше щастлив или развеселен, обикновено се усмихваше сдържано. Тази беше искрена и открита, показваше всичките му зъби, които бяха равни като тези на всеки дампир или човек.
Момчето изглеждаше впечатлено.
— Добре, Джонатан — заговори майка му притеснено. — Вече попита. Хайде да си вървим.
— Стригоите са суперяки — продължи Джонатан, който вероятно някой ден щеше да стане адвокат. — Нищо не може да ги нарани. — Не си направих труд да го поправя от страх да не би да поиска да види как сребърен кол ще прониже сърцето на Дмитрий. Всъщност беше удивително, че Рийс още не го бе пожелал. Джонатан се втренчи пронизващо в Дмитрий. — Ти суперяк ли си? Можеш ли да бъдеш наранен?
— Разбира се, че мога — отвърна Дмитрий. — Аз съм силен, но много неща могат да ми причинят болка.
И тогава, като истинска Роуз Хатауей, изтърсих нещо, което наистина не биваше да казвам на едно малко момче:
— Би трябвало да го фраснеш здравата, за да разбереш.
Майката на Джонатан отново изпищя, но той беше един бърз малък негодник и се изплъзна от протегнатите й ръце. Изтърча към Дмитрий и преди някой да успее да го спре — е, аз бих могла — заби малкото си юмруче в коляното на Дмитрий.
Тогава, със същите рефлекси, с които отбягваше атаките на врага, Дмитрий мигновено се престори, че пада назад, сякаш Джонатан го бе съборил. Стисна коляното си и простена като от ужасна болка.
Неколцина от зрителите се засмяха, а през това време един от другите пазители хвана Джонатан за ръката и го заведе при майка му, почти изпаднала в истерия. Докато отвеждаха детето, то погледна през рамо към Дмитрий.
— На мен не ми изглежда много силен. Мисля, че не е стригой.
Това предизвика още смях и третият морой от разпитващите, който досега не бе задал въпрос, изсумтя и се надигна от мястото си.
— Видях достатъчно. Не смятам, че трябва да се разхожда свободно без охрана, но той не е стригой. Отведете го на подходящо място и го пазете, докато се вземат по-нататъшни решения за съдбата му.
Рийс скочи.
— Но…
Другият мъж махна с ръка.
— Не губете повече време. Горещо е и искам да си легна. Не казвам, че разбирам какво се е случило, но в момента това е най-малкият ни проблем, не и след като половината членове на съвета са готови да откъснат главите на другата половина заради декрета за възрастта. Ако не нещо друго, днес бяхме свидетели на нещо добро — дори бих казал чудо. То би могло да промени начина ни на живот. Ще докладвам на Нейно величество.
И хората започнаха да се разпръсват, ала по лицата им все още се четеше удивление. Те също започваха да осъзнават, че ако случилото се с Дмитрий е реално, то всичките ни познания за стригоите бяха на път да се променят. Разбира се, пазителите останаха с Дмитрий, а двамата с Лиса се изправиха. Аз тутакси се запътих към тях, за да споделим радостта си от победата. Когато беше „повален“ от юмрука на Джонатан, Дмитрий ми се беше усмихнал за миг и сърцето ми бе подскочило в гърдите. Тогава разбрах, че съм права. Той все още имаше чувства към мен. Но сега тази мимолетна хармония помежду ни отново изчезна. Като видя, че приближавам към тях, лицето на Дмитрий тутакси придоби студено и предпазливо изражение.