Роуз, каза Лиса през връзката ни. Сега си върви. Остави го на спокойствие.
— Как ли пък не, по дяволите! — заявих на глас, като едновременно отвръщах на нея и се обръщах към него. — Току-що помогнах да се реши случаят ти.
— Справяхме се добре и без теб — отвърна Дмитрий сковано.
— О, нима? — Не можех да повярвам на ушите си. — Преди две минути изглеждаше много благодарен, когато подхвърлих идеята да ни помогнеш за стригоите.
Дмитрий се обърна към Лиса. Гласът му беше тих, но го чух съвсем ясно.
— Не искам да я виждам.
— Но ще се наложи! — възкликнах. Неколцина от тръгващите си се спряха, за да разберат за какво е цялата тази шумотевица. — Не можеш да ме пренебрегнеш.
— Кажи й да си върви — изръмжа Дмитрий.
— Аз не съм…
РОУЗ!
Лиса крещеше в главата ми, за да млъкна. Онези пронизващи нефритени очи все едно ме приковаха на място. Искаш ли да му помогнеш, или не? Като стоиш тук и му крещиш, го разстройваш още повече! Това ли искаш? Искаш ли хората да го видят? Да видят как избухва и ти крещи в отговор, само заради удоволствието да се почувстваш забелязана? Те трябва да го видят спокоен. Те имат нужда да се убедят, че е… нормален. Вярно е, ти току-що помогна. Но ако не си тръгнеш незабавно, ще съсипеш всичко.
Втренчих се втрещено в двамата, а сърцето ми бясно препускаше. Думите й бяха в главата ми, но имах чувството, че Лиса се е приближила до мен и ме е скастрила на глас. Още повече се вбесих. Исках да обсипя и двамата с яростни хули, но истината в думите й проникна през пелената от гняв. Ако направя сцена, нямаше да помогна на Дмитрий. Честно ли беше да ме отпращат? Честно ли беше двамата да са един отбор и да ме пренебрегват след всичко, което току-що направих? Не. Но нямаше да позволя на наранената си гордост да прецака това, което бях постигнала. Хората трябваше да приемат Дмитрий.
Хвърлих им по един красноречив поглед, за да са наясно с чувствата ми, и се отдалечих с гневни крачки. През връзката ни чувствата на Лиса мигом се превърнаха в съчувствие, но аз ги блокирах. Не исках да я усещам повече.
Едва се отдалечих от поляната около църквата, когато налетях на Даниела Ивашков. От потта внимателно положеният й грим бе започнал да се размазва, което ме наведе на мисълта, че е тук от известно време и също е наблюдавала „спектакъла“ на Дмитрий. С нея имаше две приятелки, но те застанаха малко настрани, като продължиха да си бъбрят, а тя се спря пред мен. Преглътнах гнева си и си напомних, че тя не е виновна за нищо. Усмихнах се насила.
— Здравейте, лейди Ивашков.
— Даниела — поправи ме тя мило. — Без титли.
— Извинете. Все още не мога да свикна.
Тя кимна към Лиса и Дмитрий, които се отдалечаваха с пазителите.
— Видях те там. Мисля, че помогна за разрешаването на този случай. Бедният Рийс беше доста объркан.
Припомних си, че Рийс й беше роднина.
— О… съжалявам. Не исках да…
— Не се извинявай. Рийс ми е чичо, но в този случай вярвам на разказите на Василиса и господин Беликов.
Колкото и да бях ядосана на Дмитрий, инстинктивно се възмутих, че тя пропусна титлата „пазител“. Но можех да й простя, имайки предвид милото й държание с мен.
— Вие… ти вярваш, че Лиса го е излекувала? Че стригоите могат да бъдат върнати в първоначалното им състояние?
Вече бях осъзнала, че мнозина вярваха. Тълпата преди малко го бе доказала и Лиса имаше все повече обожатели. Но някак си винаги съм предполагала, че кралските особи ще са против мен. Усмивката на Даниела леко помръкна.
— Синът ми владее духа. След като приех това, ми се наложи да приема и други неща, които досега не вярвах, че са възможни.
— Предполагам, че е така — признах. Забелязах зад нея един морой, застанал до някакви дървета. От време на време ни поглеждаше и можех да се закълна, че съм го виждала и преди. Следващите думи на Даниела насочиха вниманието ми отново към нея.
— Като заговорихме за Ейдриън… по-рано те търсеше. Зная, че е в последния момент, но някои роднини на Нейтан организират късно коктейлно парти след около час и Ейдриън искаше да те покани.