Глава 24
Мъжът се усмихна.
— Каза го, сякаш е нещо лошо.
Направих физиономия и погледнах подозрително торбата с апаратурата.
— Какво става?
— Аз съм пратеник. Само изпълнявам поръчка на господин Мазур.
— Това по-приличен начин ли е да се каже, че шпионираш за него? Да откриваш мръсни тайни, които той да използва срещу хората и да продължава игрите си? — Ейб, изглежда, знаеше всичко за всички — особено за придворните кръгове. Как иначе щеше да го постига, ако не разполагаше навсякъде с уши и очи? В кралския двор например. Нямаше да се учудя, ако цялата ми стая е наблъскана с микрофони.
— Шпиониране е груба дума. — Забелязах, че типът не го отрече. — Освен това плаща добре. И е много добър шеф. — Извърна се от мен, беше си свършил работата, но преди да си тръгне, ме предупреди за последно: — Както ти казах, времето е от значение. Прочети бележката колкото може по-скоро.
Идеше ми да запратя всичко срещу него. Вече бях посвикнала с мисълта, че съм дъщеря на Ейб, но това още не означаваше, че искам да бъда забъркана в някой от смахнатите му планове. Една торба с апаратура не вещаеше нищо добро.
Въпреки това я замъкнах в стаята си и изпразних съдържанието й върху леглото си. Имаше няколко листа, а върху най-горния бе закрепено написано на компютър придружително писмо.
Роуз,
Надявам се Тад да ти е предал това навреме. Надявам се също да не си го посрещнала прекалено зле. Правя това заради една личност, която иска да говори с теб по един спешен въпрос. Но това ще е разговор, който никой друг не бива да чува. Лаптопът и модемът за сателитна връзка ще ти позволят да проведеш разговора от стаята си. Прибавил съм подробни инструкции как да инсталираш всичко. Разговорът трябва да се проведе в седем сутринта.
Отдолу нямаше име, но и не ми бе необходимо. Оставих писмото и се загледах в плетеницата от кабели. Седем сутринта… това означаваше, че ми остава по-малко от час.
— О, хайде, старче — възкликнах.
Трябваше да призная, че инструкциите на Ейб съдържаха всички основни указания, така че не бе нужно да съм компютърен техник, за да се справя с монтажа. Единственият проблем бе, че бяха много, но пък съвсем точно се казваше как да се свърже всеки кабел, каква парола да се въведе, как да се конфигурира модемът и така нататък. За миг ми се прииска да зарежа цялата тази работа. Но когато някой като Ейб използва думата спешно, това ми подсказваше, че не бива да бързам да се отказвам.
Така че реших да се гмурна в това техническо изпитание и се заех да изпълнявам указанията стъпка по стъпка. Отне ми почти цялото време, с което разполагах до началото на разговора, но успях да скача модема и уебкамерата, както и да задействам защитната програма, която трябваше да ми позволи да проведа видеоразговор със загадъчното лице, за което ми бе споменал Ейб. Привърших само няколко минути преди уговореното начало на видеовръзката, като изразходвах оставащото ми време да се взирам в черния прозорец в средата на екрана, питайки се в какво ли се бях забъркала този път.
Точно в седем прозорецът оживя и едно познато, но неочаквано лице се появи върху него.
— Сидни? — попитах изненадано.
Като видях образа й, изпитах онова леко объркващо усещане както при повечето видеовръзки в интернет, но въпреки това лицето на моята приятелка (или нещо подобно) Сидни Сейд ми се усмихна насреща. Е, доста суховата усмивка, но това си беше типично за нея.
— Добро утро — започна тя, като сподави прозявката си. Съдейки по разрошената й руса коса, дълга до брадичката, предположих, че току-що е станала от леглото. Дори и при тази слаба разделителна способност на изображението татуировката на бузата й във формата на златна лилия блестеше. Всички алхимици имат такива татуировки. Съдържат мастило и кръв на морои, като даряват притежателя им с доброто здраве и дълголетието на мороите. Прибавено е и внушение, за да не могат членовете на тайното общество на алхимиците да разкриват нищо за съществуването на вампирите.
— Добър вечер, а не добро утро — поправих я.
— Друг път ще спорим за вашето нечестиво разписание — каза тя. — Не съм тук заради това.
— А защо си тук? — попитах, все още удивена, че я виждам. Алхимиците си вършат работата почти неохотно и въпреки че Сидни ме харесваше повече от мнозинството морои или дампири, тя не беше от онези, които ще ти се обадят по телефона (или по видеовръзка), за да си побъбрят приятелски с теб. — Почакай… не може да си в Русия. Не и щом при теб е сутрин… — Опитах се да си припомня часовите пояси. Да, за хората там слънцето би трябвало да е залязло или в момента залязваше.