— Върнах се в родината си — обяви тя с престорена приповдигнатост. — Получих нова длъжност в Ню Орлийнс.
— Леле, страхотно. — Сидни мразеше назначението си в Русия, но според мен се бе примирила да остане там, докато изкара стажа си като алхимик. — Как го уреди?
Леката й усмивка се стопи и лицето й доби смутено изражение.
— О, ами, Ейб, хм, ми направи тази услуга. Той уреди всичко.
— И ти си сключила сделка с него? — Сидни трябва наистина много да е мразила Русия. А влиянието на Ейб наистина се разпростираше доста надълбоко, след като стигаше и до организациите в човешкия свят. — И какво му даде в замяна? Душата си? — Всъщност никак не беше подходящо да се шегувам по този начин с някой, толкова религиозен като нея. Аз, разбира се, подозирах, че според нея мороите и дампирите ядат хорските души, така че коментарът ми май не беше съвсем неуместен.
— Не — отвърна тя. — Да кажем, че беше нещо като „ще ми се реваншираш в бъдеще“.
— Гадняр — не се сдържах да подхвърля.
— Хей — тросна ми се Сидни. — Не съм длъжна да се занимавам с това. Всъщност аз ти правя услуга, като говоря с теб.
— И защо всъщност говориш с мен? — Щеше ми се да я поразпитам още за постоянната й сделка с дявола, но предположих, че тя веднага ще прекъсне разговора.
Сидни въздъхна и отметна един кичур от лицето си.
— Трябва да те попитам нещо. Кълна ти се, че няма да те издам… Искам само да узная истината, за да не си губим времето заради една задача.
— Добре… — Само моля те не ме питай за Виктор, помолих се мислено аз.
— Да си прониквала напоследък в някое място?
По дяволите. Успях да запазя невъзмутимото си изражение.
— Какво имаш предвид?
— Наскоро са били откраднати документи от архивите на алхимиците — обясни ми тя. Сега придоби изцяло делови, крайно сериозен вид. — И всички откачиха, опитвайки се да открият кой го е направил. И защо.
Мислено въздъхнах от облекчение. Добре. Не беше заради затвора Тарасов. Сега, слава Богу, ставаше дума за някакво престъпление, за което нямах вина. И тогава осъзнах пълното значение на думите й. Моментално кипнах.
— Почакай. Твоите хора са били обрани, а ти подозираш мен? Мислех, че съм зачеркната от списъка ти с дяволските създания на мрака.
— Никой дампир не е зачеркнат от списъка ми с дяволските създания — обяви тя. Върху устните й отново затрептя лека усмивка, но не можех да разбера дали се шегуваше или не.
Усмивката й обаче бързо помръкна, което ме убеди, че тази задача е важна за нея. — Повярвай ми, ако някой би могъл да проникне в нашите архиви, то това ще си ти. Не е лесно. Практически е невъзможно.
— Хм, трябва ли да съм ти благодарна за комплимента? — Не бях сигурна дали да се чувствам поласкана или обидена.
— Разбира се — продължи тя с пренебрежителен тон, — те са задигнали само документи на хартия, което е глупаво. Днес всичко се копира върху цифрови носители, така че не съм сигурна защо са си направили труда да ровят из шкафовете, пълни с прашни папки от времето на динозаврите.
Можех да й изброя доста причини защо някой би го направил, но беше по-важно да разбера защо съм удостоена с „честта“ да съм заподозрян номер едно.
— Това е глупаво. Защо смяташ, че аз съм го извършила?
— Заради това, което е било откраднато: сведения за един морой на име Ерик Драгомир.
— Аз… какво?
— Това е твой приятел, нали? Или по-точно дъщеря му.
— Да… — Едва не онемях. Почти. — Вие имате архиви за мороите?
— Ние имаме архиви за всичко — заяви тя гордо. — Но когато се замислих кой би могъл да извърши подобно престъпление и освен това би се интересувал от фамилията Драгомир… ами, в главата ми изплува твоето име.
— Не съм го направила аз. Доста неща съм извършила, но не и това. Дори не знаех, че имате такива архиви.
Сидни ме изгледа подозрително.
— Истина е!
— Както вече ти казах — продължи тя, — няма да те издам. Наистина. Просто искам да зная, за да кажа на нашите хора да не си губят времето по грешна следа. — Самодоволното й изражение помръкна. — И, ами, ако си го направила… Трябва да отклоня вниманието от теб. Обещах на Ейб.