Мислено си повтарях всичко това, докато се приготвях за лягане и се взирах в отражението си, заето с миенето на зъбите ми. Защо, защо, защо? Защо го е направил? И кой? Не се нуждаех от повече интриги в живота си, но всичко свързано с Лиса беше сериозно за мен. Обаче много скоро установих, че тази нощ едва ли ще стигна до някакво прозрение и заспах, докато всички тези въпроси продължаваха да кръжат в главата ми.
Когато се събудих на следващата сутрин, не се чувствах толкова объркана, но все още нямах отговорите на много въпроси. Поспорих със себе си дали да кажа или не на Лиса за това, което бях узнала и накрая реших да го споделя с нея. Щом някой събираше сведения за нейния баща, тя имаше право да знае, пък и освен това трудно бе да го опазя в тайна, когато плъзнат слухове за неговата…
Докато втривах шампоана в косата си, ме сепна една друга мисъл. Снощи бях прекалено уморена и изненадана, за да свържа отделните късове информация в едно цяло. Онзи тип от „Часът на вещиците“ бе споменал, че бащата на Лиса често се отбивал там. А сега в архивите, заради които ми се обади Сидни, се посочвало, че той правел големи влогове в някаква банкова сметка в Лас Вегас. Съвпадение? Но колкото повече време минаваше, толкова по-малко вярвах в каквито и да било съвпадения.
След като се приведох в представителен вид, се отправих към крилото на двореца, където можех да намеря Лиса. Но не стигнах далеч. Ейдриън ме чакаше долу, във фоайето на нашата сграда, излегнат в един фотьойл.
— Не е ли малко рано за теб? — подразних го, като спрях пред него.
Очаквах усмивка в замяна, обаче тази сутрин Ейдриън не изглеждаше много приветлив. Всъщност имаше по-скоро доста окаян вид. Косата му не бе с типичния за него елегантно разрошен стил, а дрехите му — необичайно изискани за това време от деня — бяха изпомачкани. Около него се разнасяше силният мирис на ароматни цигари.
— Лесно е да подраниш, след като не си спал много — отвърна ми той. — През по-голямата част от нощта останах буден в очакване на една личност.
— Почакай… О, Господи. — Партито. Напълно бях забравила за партито, на което майка му ме беше поканила. Ейб и Сидни съвсем ме разсеяха. — Толкова съжалявам, Ейдриън.
Той само сви рамене и не ме докосна, когато приседнах на страничната облегалка на фотьойла му.
— Вече няма значение. Вероятно не би трябвало повече да се изненадвам. Започнах да осъзнавам, че съм се заблуждавал.
— Не, не. Щях да дойда, но няма да повярваш какво ми се…
— Спести ми го. Моля те. — Гласът му звучеше уморено. Очите му бяха зачервени от недоспиване. — Не е нужно. Майка ми каза, че те е видяла на разпита на Дмитрий.
Намръщих се.
— Но не заради това пропуснах партито. А заради онзи тип, който…
— Това не е важно, Роуз. Важното е, че си намерила време за него, както и да го посетиш в килията му, ако е вярно това, което чух. Но не си направи труда да се появиш там, където бе обещала, че ще дойдеш с мен… дори не ми изпрати съобщение. Само това трябваше да направиш: да ми кажеш, че не можеш да дойдеш. Чаках те повече от час в къщата на родителите ми, преди да се откажа.
Понечих да отвърна, че той също би могъл да опита да се свърже с мен, но честно казано, защо трябваше да го прави?
Не беше негово задължение. Нали аз казах на Даниела, че ще се срещна с него. Вината беше изцяло моя.
— Толкова съжалявам, Ейдриън. — Стиснах ръката му, но в отговор той не стисна моята. — Наистина исках да дойда, но…
— Не — прекъсна ме той отново. — Откакто Дмитрий се върна… не, по-точно откакто се вманиачи по идеята да го промениш, ти се отдалечи от мен. Независимо от случилото се помежду ни, ти всъщност никога не се посвети докрай на нашата връзка. Исках да вярвам на това, което ми казваше. Мислех, че си готова… но не си.
Отново понечих да протестирам, но пак се въздържах. Имаше право. Аз бях заявила, че ще дам шанс на връзката ни. Дори приех удобната роля на негово гадже, но през цялото време… през цялото време част от мен си оставаше погълната от копнежа по Дмитрий. Знаех го, но продължавах да водя двойствен живот. Странно, но в главата ми изскочи споменът за Мейсън. Тогава бях в същото положение и той умря заради това. Животът ми беше пълна каша. Не познавах собственото си сърце.
— Съжалявам — повторих. — Наистина исках помежду ни да се получи… — Но думите прозвучаха кухо дори на самата мен. Ейдриън ми се усмихна разбиращо.
— Не го вярвам. Нито пък ти. — Изправи се и прокара пръсти през косата си, не че имаше ефект. — Ако наистина искаш да си с мен, този път трябва да е сериозно.