По лицето му пробягна странно, призрачно изражение.
— Откъде си сигурна? Може би чудовището не ме е напуснало. Може би стригоят все още дебне някъде в мен.
— Тогава трябва да го победиш, като продължиш напред с живота си! И не само чрез рицарската клетва да защитаваш Лиса. Трябва отново да заживееш нормално. Трябва да отвориш сърцето си за хората, които те обичат. Никой стригой не би могъл да го направи. Така ще се спасиш.
— Не мога да позволя на другите да ме обичат — промърмори той мрачно. — Не съм способен да отвърна на обичта им.
— Може би трябва да се опиташ, вместо да се самосъжаляваш!
— Не е толкова лесно.
— По дя… — Едва се сдържах да не започна да ругая в църквата. — Ние никога нищо не сме постигали лесно! Животът ни преди, преди нападението, не беше лесен, но въпреки това се справихме! И с това можем да се справим. С всичко можем да се справим. Няма значение дали вярваш в тази религия. Не ми пука. Има значение само дали вярваш в нас.
— Няма „нас“. Вече ти го казах.
— А ти знаеш, че никога не съм била много добър слушател.
Говорехме тихо, но мисля, че красноречивите ни жестове ясно свидетелстваха, че спорим ожесточено. Другите богомолци бяха заети с причестяването, така че не ни забелязваха, но пазителите на Дмитрий ни следяха много внимателно. Отново си припомних онова, за което ме бяха предупредили Лиса и Михаил: ще направя лоша услуга на Дмитрий, ако го вбеся в присъствието на други хора. Проблемът беше, че каквото и да кажа, той все се вбесяваше.
— Искаше ми се да не беше идвала тук — изрече той накрая. — За нас наистина ще е по-добре да не се виждаме.
— Това е много странно, защото мога да се закълна, че ти веднъж ми каза, че сме родени един за друг.
— Искам да стоиш далеч от мен — отсече той, без да обръща внимание на забележката ми. — Не желая повече да се опитваш да възкресяваш чувства, които са изгаснали. Онова остана в миналото. И нищо повече няма да се повтори. Никога. И за двама ни е по-добре да се държим като непознати. За самата теб е по-добре.
Всички чувства на любов и състрадание, които събуждаше в мен, се надигнаха и възпламениха.
— Ако ще ме поучаваш какво мога или какво не мога да правя — изръмжах с колкото можех по-нисък и по-заплашителен тон, — тогава поне имай смелостта да ми го кажеш в очите!
Той се извъртя тъй бързо, сякаш наистина още беше стригой. По лицето му беше изписано… какво? Не беше досегашната му потиснатост. Нито ярост, макар че се долавяше малко гняв. Имаше още нещо… някаква смесица от отчаяние, объркване и дори страх може би. Ала в основата беше болка, сякаш страдаше от ужасна, мъчителна, болезнена агония.
— Не те искам тук — изрече той с блеснали очи. От думите му ме заболя, но нещо в тях ме развълнува, също както предишното му раздразнение от лекомислените ми подмятания. Това не беше студен и пресметлив стригой. Не беше и сломеният мъж в килията. Това отново беше моят инструктор, моят любим, който се нахвърляше срещу всеки и всичко в живота със страст и мощ. — Колко пъти да ти го повтарям? Трябва да стоиш настрана от мен.
— Но ти няма да ме нараниш. Уверена съм в това.
— Вече те нараних. Защо не го разбереш най-сетне? Колко още трябва да го повтарям?
— Ти ми каза… преди да тръгнеш, ми каза, че ме обичаш. — Гласът ми се разтрепери. — Как може да загърбиш всичко това?
— Защото е твърде късно! И е по-лесно, отколкото присъствието ти да ми напомня какво съм ти причинил! — Изгуби самоконтрол и гласът му отекна в задната част на църквата. Свещеникът и причестяващите се богомолци не го забелязваха, но определено успяхме да привлечем вниманието на всички струпани в дъното на църквата. Няколко от пазителите настръхнаха и аз отново си напомних да бъда внимателна. Независимо колко бях вбесена на Дмитрий, без значение колко предадена се чувствах заради отричането му от мен… не биваше да рискувам останалите да си помислят, че е опасен. Дмитрий изобщо нямаше вид на някой, готов да пречупи нечий врат, но несъмнено беше разстроен и някой отстрани лесно би могъл да сбърка смущението и болката му с нещо много по-зловещо.