Извърнах се от него. Опитвах се да овладея кипящите си емоции. Като го погледнах отново, погледите ни се кръстосаха и между нас припламна мощна електрическа искра. Колкото и Дмитрий да се опитваше да загърби всичко, тази връзка — този дълбок призив на нашите души — още бе тук. Исках да го докосна, не само леко да го допра с крака си, а да го почувствам целия. Да го обгърна с ръце и да го притегля към себе си, да го уверя, че бихме могли да бъдем завинаги заедно. Без дори да го осъзнавам, посегнах към него, нуждаеща се от това докосване. Но той подскочи, сякаш бях змия. Всичките му пазители се хвърлиха напред, готови да попречат на евентуалната му атака.
Но той не направи нищо. Нищо, освен да ме удостои с поглед, от който кръвта ми се вледени. Сякаш за него бях нещо странно и лошо.
— Роуз, моля те, престани. Моля те, стой настрани. — Пролича си колко много му струваше да остане спокоен.
Скочих на крака, вбесена и объркана колкото него. Имах чувството, че ако остана, ще се сбием. Само промърморих едва чуто:
— Нищо не е свършило. Няма да се откажа от теб.
— Но аз се отказах от теб — отвърна той също толкова тихо. — Любовта угасва. Моята угасна.
Втренчих се в него, неспособна да повярвам на ушите си. Никога досега не бе изричал нещо подобно. Искаше да се разделим, защото така било по-добре за мен. Разкайваше се, че е бил чудовище, твърдеше, че заради това вече не можел да обича. Аз се отказах от теб. Любовта угасва. Моята угасна.
Причерня ми. Жилото от тези думи така ме прониза, все едно че ме зашлеви. Нещо в чертите му се промени, сякаш знаеше колко силно ме е наранил. Но нямаше да стоя повече, за да се уверя. Вместо това скочих от пейката, проправих си път по пътеката и се затичах към вратите в дъното на църквата, изплашена, че ако остана вътре, всички ще видят как плача.
Глава 25
След всичко това не желаех да виждам никого. Довлякох се до стаята ми колкото можах по-бързо, почти без да поглеждам към препятствията и хората, изпречили се на пътя ми. В мозъка ми отново и отново пулсираха думите на Дмитрий: Любовта угасва. Моята угасна. Това бе най-лошото, което би могъл да каже. Не ме разбирайте погрешно, останалото също не беше приятно. За мен бе също толкова ужасяващо да чуя, че смята да ме избягва и да забрави за някогашната ни връзка. Но колкото и болезнено да бе това, все пак таях някаква малка надежда, че помежду ни все още съществуваше неугаснала искрица любов. Че той все още ме обича.
Но… любовта угасва.
Имаше и още нещо. То означаваше, че ние ще умрем, ще избледнеем, ще се разпаднем и ще бъдем отнесени от вятъра като изпопадали, изсъхнали листа. От тази мисъл ме заболяха гърдите и стомахът. Свих се на кълбо в леглото, обвила се с ръце, сякаш така щях да смекча болката. Не можех да приема това, което ми наговори. Не можех да приема, че по някакъв начин след изпитанията, които бе преживял, любовта му към мен окончателно се е изпарила.
Исках да остана в стаята си през целия ден, сгушена в мрака под завивките в леглото. Забравих за разговора си със Сидни, забравих и за доскорошното си безпокойство относно бащата на Лиса. Дори за самата Лиса забравих. Днес тя трябваше да изпълни няколко задачи и заради това ми изпрати съобщение през връзката ни: Искаш ли да дойдеш с мен?
Когато не се свързах с нея, тя се разтревожи. Внезапно се изплаших да не би тя — или някой друг — да ме потърси в стаята ми. Затова реших да изляза. Не бях намислила накъде конкретно да се отправя, затова просто продължавах да крача. Поразходих се из кралския двор, като надникнах на места, за които не бях подозирала, че съществуват. Всичките пълни с повече статуи и фонтани, отколкото бях очаквала. Красотата им обаче не ме впечатли. Като се прибрах в стаята си след няколко часа, бях напълно изтощена от разходката. О, добре. Поне бях избегнала разговорите с когото и да било.
Но наистина ли бях успяла? Вече бе станало късно, доста след обичайното ми време за лягане, когато на вратата се почука. Поколебах се дали да отговоря. Кой може да ме търси толкова късно? Исках ли някой да ме поразсее, или исках да опазя самотата си? Нямах представа кой може да е, като изключим, че не можеше да е Лиса. Господи. Нищо чудно да беше Ханс, дошъл да ми иска най-подробни обяснения защо не съм се явила днес на работа. След още една солидна доза обмисляне (и след още по-настойчиво чукане) реших да отворя вратата.
Беше Ейдриън.
— Малък дампир — поздрави ме той с лека, уморена усмивка. — Имаш вид, като че ли си видяла призрак.