Не бях съвсем изненадана, че успях да се надигна от леглото, да си взема душ, да се облека и дори да си изсуша косата, без Ейдриън да се събуди. Досега често се бе случвало — на приятелите ми и на мен — да се опитваме сутрин да го измъкнем от леглото. Пиян или трезвен, той винаги спеше много дълбоко.
Този път посветих повече време на косата си от друг път. На шията ми още личеше издайническият белег от вампирското ухапване. Затова си спуснах косата, като я нагласих така, че да пада на дълги вълни върху белега. Доволна, че успях да прикрия следата, се замислих с какво да се заема след това. Оставаше около час до събирането на съвета за изслушване на аргументите на отделните фракции относно декрета за възрастта на пазителите, за участието на мороите в битките и за гласуването за принцеса Драгомир. Ако ми позволяха да присъствам в залата, нямах намерение да пропусна дебатите по най-горещо обсъждания въпрос в нашия свят.
Но не ми се искаше да будя Ейдриън. Той се беше усукал в чаршафите ми и спеше кротко. Ако го събудех, щях да се чувствам задължена да се мотая тук, докато той се приготви за излизане. Чрез връзката ни разбрах, че в момента Лиса седи сама край една маса в кафенето. Исках да се видя с нея и да закуся, затова реших, че Ейдриън може сам да се погрижи за себе си. Все пак му оставих бележка, за да знае къде отивам, добавих и напомнянето да заключи вратата на излизане, а накрая му написах няколко знака за целувки и прегръдки.
Но някъде по средата на пътя към кафенето усетих нещо, което провали плановете ми за закуска. На масата до Лиса се появи Кристиан.
— Виж ти, виж ти — промърморих. При толкова много събития нямах време да следя изтънко личния живот на Лиса. След онова, което се случи в склада, не се изненадах кой знае колко отново да видя Кристиан и Лиса заедно, макар че по нейните чувства се ориентирах, че не ставаше дума за романтична среща… или поне не още. По-скоро това при тях беше някакъв нелек опит за сдобряване, някаква възможност да преодолеят вечната си ревност и недоверие.
В никакъв случай не исках да преча на любовта да възтържествува. Знаех, че имаше още едно място край сградата на пазителите, където също предлагаха кафе и понички. Щеше да свърши работа. Дано само никой не си спомни, че формално още съм в период на пробация, заради сцената, която устроих в кралската заседателна зала.
Но вероятността за това като че ли не беше много голяма.
Все пак реших да опитам и се насочих нататък, като огледах тревожно небето. Един дъжд сега никак нямаше да ми подобри настроението. Като стигнах до кафенето, открих, че няма защо да се тревожа дали някой ще ми обърне внимание. Имаше по-голяма атракция: Дмитрий.
Беше излязъл с личната си охрана и макар да се зарадвах, че се е сдобил с известна свобода, пак ме раздразни това, че го следяха толкова плътно. Поне днес нямаше многочислена тълпа наоколо. Хората, които се отбиваха тук за закуска, не можеха да се сдържат и го оглеждаха многозначително, но малцина оставаха за по-дълго. Този път край Дмитрий имаше общо пет пазители, което беше значително намаляване на пазачите му. Това беше добър признак. Той седеше сам на масата, а пред него имаше чаша с кафе и наполовина изядена поничка с глазура. Четеше някакъв роман в мека подвързия. Бях готова да заложа живота си, че е уестърн.
Никой не седеше до него. Ескортът само поддържаше предпазен пръстен около него: двама пазители край стените, един на входа и още двама на съседните маси. Охраната ми се стори безсмислена. Дмитрий беше напълно погълнат от четенето, явно забравил за съществуването на пазителите и случайно присъстващите зрители, или просто се преструваше много добре, че не се интересува от тях. Изглеждаше съвсем безобиден, но аз си спомних думите на Ейдриън: дали в него не е останало нещо от стригоя? Някаква тъмна, скрита част? Самият Дмитрий бе заявил, че още носи в себе си някакъв остатък от това, който му пречи истински да обича когото и да било.
По някакъв свръхестествен начин двамата можехме да отгатваме взаимното си присъствие. Винаги можех да го открия в препълнено помещение. Ето и сега, въпреки че бе изцяло погълнат от четивото си, той вдигна глава, когато влязох и се запътих направо към барплота в дъното на кафенето. За хилядна част от секундата погледите ни се срещнаха. Лицето му оставаше безизразно… обаче останах с впечатлението, че чака нещо.
Мен, проумях внезапно. Въпреки всичко, въпреки суровото ни спречкване в църквата… той все още си мислеше, че ще продължа да го преследвам и да му се кълна колко го обичам. Защо?