Нима наистина очакваше да се държа толкова неразумно? Или може би… възможно ли бе той да иска да отида при него?
Е, каквото и да чакаше, реших, че няма да му го дам. Вече толкова пъти ме бе наранил. Каза ми да стоя настрани от него. Ако всичко това беше някаква сложно замислена игра с чувствата ми, то аз нямаше да я играя. Изгледах го надменно и се извърнах рязко от него, докато се приближавах към барплота. Поръчах си чай и шоколадов еклер. Имах чувството, че ме очакваше един от онези тягостни дни, каквито доста ми се бяха насъбрали напоследък.
Възнамерявах да закуся отвън, но като погледнах към затъмнените прозорци, видях как дъждовните капки устремено се сипят по стъклата. По дяволите. За кратко обмислих шансовете си да се преборя с лошото време навън и да отида някъде другаде със закуската си, но реших, че няма да позволя на Дмитрий да ме прогони. Зърнах една маса по-далеч от него и се насочих натам, без да го гледам или да показвам, че съм го видяла.
— Хей, Роуз, днес ще ходиш ли на откритото заседание?
Трябваше да спра. Заговори ме един от пазителите на Дмитрий, като ми се усмихна приятелски. Не можах да си спомня името му, но ми изглеждаше дружелюбен, когато се бяхме засичали. Не желаех да се държа невъзпитано и затова, макар и неохотно, му отговорих, въпреки че това означаваше да остана близо до Дмитрий.
— Да — казах, като се постарах да фокусирам вниманието си единствено върху пазителя. — Само ще хапна нещо преди това.
— А дали ще те пуснат? — попита друг от пазителите. Той също ми се усмихваше. За миг си помислих, че ми се подиграват заради последното ми избухване. Но… не беше така. По лицата им явно се четеше одобрение.
— Чудесен въпрос — признах и отхапах от еклера си. — Но мисля, че си струва да опитам. Освен това ще се постарая да се държа прилично.
Първият пазител се ухили.
— Надявам се, че няма да го направиш. Заради глупавия закон за възрастта онази групичка си заслужава да й създадеш всичките ядове, които може да ти хрумнат. — Другите пазители кимнаха в знак на съгласие.
— Какъв закон за възрастта? — попита Дмитрий.
Погледнах неохотно към него. И както винаги, дъхът ми секна. Престани, Роуз, упрекнах се. Ти си му бясна, забрави ли? А и вече избра Ейдриън.
— Декретът, в който се казва, че според кралските особи шестнадесетгодишните дампири са годни да се сражават със стригоите също както осемнадесетгодишните — обясних му. И отхапах още малко от еклера.
Главата на Дмитрий отскочи нагоре толкова бързо, че едва не се задавих с еклера.
— Кога шестнадесетгодишните са се сражавали срещу стригоите? — Пазителите му настръхнаха, но не помръднаха.
Необходим ми бе един миг, за да преглътна хапката от еклера. Но когато най-после заговорих, бях почти уплашена.
— Точно за това е този декрет. Дампирите да се дипломират, като навършат шестнадесет години.
— Кога е станало това? — сърдито попита той.
— Само преди два дни. Никой ли не ти е казал? — Огледах другите пазители. Един от тях сви рамене. Останах с впечатлението, че те може би вярваха, че Дмитрий отново е станал дампир, но не бяха готови да си бъбрят приятелски с него. Единствените му социални контакти засега си оставаха Лиса и разпитващите го.
— Не. — Дмитрий сбърчи чело, докато обмисляше новината.
Доядох си еклера сред тишина, с надеждата, че това ще го накара да говори. Така и стана.
— Това е лудост — заяви той. — Да не говорим, че е равносилно на смърт. Толкова млади не са достатъчно подготвени. Ще бъде истинско самоубийство.
— Зная. Таша приведе наистина основателни аргументи срещу това решение. Аз също.
След последните ми думи Дмитрий ме изгледа подозрително, още повече че двама от пазителите се усмихнаха.
— Кога ще е следващото гласуване? — попита той. Говореше с мен настойчиво, сякаш ме разпитваше, сериозен и съсредоточен, което толкова го отличаваше от всички останали, когато беше пазител. Реших, че това е много по-добре, отколкото депресията. И категорично по-добре, отколкото да ми заповядва да се махна от живота му.
— Много скоро. Ако Лиса можеше да гласува, проектът няма да мине.
— Аха — кимна той и прокара пръст по ръба на чашата си за кафе. — Заради кворума.
— Знаеш за това? — изненадах се аз.