— Това е стар закон на мороите.
— И аз така чух.
— Какво се опитва да направи опозицията? Да промени решението на съвета или да издейства правото на Лиса да гласува като представител на фамилията Драгомир?
— И двете. Както и други неща.
Той поклати глава и затъкна кичур зад ухото си.
— Не могат да го постигнат. Трябва да изберат едната от двете каузи и да наблегнат максимално на нея. Лиса е най-разумният избор. Съветът отново се нуждае от подкрепата на фамилията Драгомир. Видях как я гледаха хората по време на разпита ми. — Само леката нотка на горчивина издаваше как се е чувствал тогава. После отново си възстанови деловия тон. — Няма да е трудно да се събере подкрепа за нея, но само ако не разпилеят усилията си.
Започнах да дъвча втория еклер, забравила за решителността ми допреди малко да не му обръщам внимание. Не исках да го отклонявам от темата. Това бе първият случай, когато в очите му отново се разгоря познатият стар огън. Единственото, което наистина го вълнуваше — е, като оставим настрани клетвата му да остане за цял живот предан на Лиса или да ми повтаря до втръсване, че иска да стоя настрани от живота му. Харесвах този Дмитрий.
Беше същият Дмитрий, какъвто го помнех отпреди, яростен и свиреп, готов да пожертва живота си за това, което според него бе правото дело. Почти ми се прииска да стане отново онзи раздразнителен, отчужден Дмитрий, който ми казваше да стоя настрани. Да го видя такъв… това пробуди твърде много от спомените ми — да не споменаваме за привличането, което смятах, че съм потушила. Ето че сега, излъчващ цялата тази страст, той ми се струваше по-секси от всякога. Дори и откогато правихме любов. Такъв трябваше да бъде Дмитрий: могъщ и ангажиран, владеещ се и непреодолим. Радвах се и все пак… като го гледах такъв, какъвто го обичах, сърцето ми още повече се свиваше от мъка. За мен той бе изгубен.
Дори и да бе отгатнал чувствата ми, не го показа. Гледаше право в мен и както винаги силата на погледа му ме сгряваше.
— Следващия път, като видиш Таша, ще я изпратиш ли при мен? Трябва да поговорим за това.
— Значи Таша може да ти е приятел, но не и аз? — Острите хапливи думи се отрониха от устните ми, преди да успея да ги спра. Изчервих се, притеснена, че допуснах грешка пред другите пазители. Дмитрий очевидно също не желаеше свидетели на нашия разговор. Вдигна поглед към онзи пазител, който пръв се обърна към мен.
— Има ли начин да останем малко насаме?
Мъжете от ескорта му си размениха погледи и тогава, почти като един, всички отстъпиха назад. Дистанцията, която ни предложиха, не беше кой знае колко голяма, защото още оформяха пръстен около Дмитрий. Но въпреки това беше достатъчна, за да не подслушват разговора ни. Дмитрий отново се обърна към мен. Аз седнах на близкия стол.
— Ти и Таша сте два напълно различни случая. Тя може да остане съвсем безопасно в моя живот. Но ти не.
— При все това — разгорещих се и отметнах косата си, — явно мога да присъствам в живота ти, когато това е удобно. Да кажем да изпълнявам поръчки или да предавам съобщения.
— Изглежда, не съм особено нужен в живота ти — отбеляза той сухо, като леко наклони глава към дясното ми рамо.
Необходим ми бе един миг, за да схвана какво се бе случило. Като отметнах косата си, бях оголила шията си и белега от ухапването. Опитах се да не се изчервявам, защото знаех, че нямаше за какво да се притеснявам. Само закрих отново шията си.
— Това не е твоя работа — просъсках, надявайки се другите пазители да не са видели нищо.
— Именно. — Прозвуча триумфиращо. — Защото ти трябва да живееш живота си, далеч от мен.
— О, за Бога — възкликнах. — Ще престанеш ли да ме…
Очите ми се отместиха от лицето му, понеже изведнъж отнякъде бе изникнала цяла армия.
Добре де, не беше точно армия, но почти. Само допреди една минута бяхме само Дмитрий, аз и охраната му и тогава… съвсем внезапно… помещението загъмжа от пазители. И не само пазители. Те носеха черно-бели униформи, както се полагаше при официални поводи, но едно малко червено копче на коланите им ги бележеше като пазители, специално прикрепени към дворцовата стража на кралицата. Имаше поне двадесетина от тях.
Изглеждаха застрашителни и смъртоносни, елитът на елита. През цялата ни история всички убийци, нападали нашите монарси, много бързо са били ликвидирани от кралските стражи. Те бяха като ходеща смърт и сега всички те се бяха струпали около нас. Двамата с Дмитрий тутакси скочихме, неуверени какво става, но беше сигурно, че заплахата е насочена към нас. Между него и мен бяха масата и столовете край нея, но ние моментално заехме стандартната отбранителна позиция, когато си обкръжен от врагове: гръб о гръб.