— Стой назад — заповяда ми Дмитрий. — Няма да се доберат до теб.
Отначало бях зашеметена от покровителството му, въпреки че мразех да не участвам пряко в битката. Да го наблюдавам как се бие, беше невероятно изживяване. Той беше едновременно красив и смъртоносен. Беше човекът армия, като воин, бранещ тези, които обича, и сеещ ужас сред противниците си…
И точно тогава ме порази едно ужасно откровение.
— Спрете! — внезапно изкрещях. — Ще дойда! Ще дойда с вас!
Отначало никой не ме чу. Бяха прекалено увлечени в схватката. Пазителите продължаваха с опитите да се прокраднат незабележимо зад гърба на Дмитрий, но той сякаш ги предусещаше и ги замерваше със столове и всичко, до което се добереше, като в същото време успяваше да рита и удря онези, които го връхлитаха отпред. Кой знае? Може би наистина можеше да победи сам цяла армия.
Но не можех да му го позволя.
Раздрусах ръката на Дмитрий.
— Спри — повторих. — Не се бий повече.
— Роуз…
— Спри!
Бях напълно сигурна, че никога досега, през целия си живот, не бях извиквала толкова силно някоя дума. Отекна гръмко в цялото помещение. Стори ми се, че се чу в целия кралски двор.
Това не ги закова по местата им, но поне повечето от пазителите забавиха атаките. Иззад барплота надникнаха неколцина от персонала на кафенето. Дмитрий още раздаваше удари, готов да се справи с всеки, който му се изпречи пред очите. Трябваше да се хвърля към него, за да ме забележи.
— Спри. — Този път се задоволих само с шепот. Над всички надвисна неловка тишина. — Не се бий повече. Ще тръгна с тях.
— Не. Няма да позволя да те отведат.
— Трябва да го направиш — помолих го.
Дишаше тежко. Всяка част от него бе напрегната, готова да атакува. Приковахме погледи един в друг. Между нас като че ли прелетяха хиляди съобщения, докато някогашните електрически искри пращяха във въздуха. Само се надявах да е разбрал правилно посланието ми.
Един от пазителите пристъпи колебливо напред — като се наложи да заобиколи тялото на изпадналия в безсъзнание свой колега — и Дмитрий отново настръхна. Тъкмо се приготви да блокира приближаването на пазителя и отново да ме защити, когато аз изскочих напред и застанах между двамата мъже, като сграбчих ръката на Дмитрий и го погледнах в очите. Кожата му беше толкова топла и беше толкова хубаво да се докосне до моята. Най-хубавото нещо на света.
— Моля те. Стига вече.
Видях, че той най-после проумя какво се опитвах да му кажа. Хората още се страхуваха от него. Никой не знаеше какво беше той сега. Лиса му бе казала, че ако се държи спокойно и нормално, ще уталожи страховете на всички около него. Но това? Да се сражава съвсем сам срещу цяла армия от пазители? Това в никакъв случай нямаше да му донесе точки за добро поведение. Ако питаха мен, вече бе прекалено късно за това, но все пак трябваше да се опитам да предотвратя нови щети. Не можех да им позволя отново да го натикат в килията, не и заради мен.
Докато ме гледаше, той също ми предаде своето безмълвно послание: че ще продължи да се сражава заради мен, че ще се бие, докато има сили, за да им попречи да ме отведат.
Поклатих глава и на раздяла му стиснах ръката. Пръстите му пак бяха същите, каквито ги помнех, дълги и изящни, макар и с мазоли от многогодишните тренировки. Пристъпих напред и се обърнах с лице към онзи пазител, който пръв ни беше заговорил. Предположих, че той е водачът на групата.
Протегнах ръце и бавно направих крачка напред.
— Ще се държа кротко. Но, моля ви… не го заключвайте отново. Той просто… той просто си помисли, че съм изпаднала в беда.
Работата беше в това, че щом белезниците щракнаха около китките ми, аз започнах да си мисля, че яко съм го загазила. Докато пазителите си помагаха един друг да се изправят от пода, водачът им пое дълбоко дъх и изрече това, което се бе опитал да направи още с влизането си. Преглътнах мъчително, докато чаках да чуя името на Виктор.
— Роуз Хатауей, арестувана си за държавна измяна.
Не беше точно това, което очаквах. С надеждата, че покорството ми ще ми помогне да облекча участта си, попитах:
— Каква държавна измяна?
— Убийството на Нейно кралско величество, кралица Татяна.
Глава 26
Може би някой тук имаше извратено чувство за хумор, но се озовах в килията, наскоро опразнена от Дмитрий.
Оставих се да ме водят най-покорно, след като пазителят ми съобщи в какво ме обвиняват. Всъщност изпаднах в някаква летаргия, защото просто не можех да проумея повечето от това, което ми каза водачът на дворцовата стража. Всъщност направо не можех да повярвам, че говори за мен. Не изпитвах нито гняв, нито обида от обвинението, защото още бях зашеметена от новината за смъртта на кралица Татяна.