— Михаил? — настоях. — Наистина ли ще ме изправят на съд за убийство?
— Да — отвърна той и ме изгледа съчувствено. — Сигурен съм, че ще го направят.
Глава 27
Влизането в съдебната зала беше едно от най-сюрреалистичните преживявания в живота ми — и то не само защото бях обвиняема. Всичко вътре ми напомняше за процеса срещу Виктор, пък и самата идея сега аз да съм на неговото място беше прекалено шантава, за да повярвам на случващото се.
Когато се появих в залата, обградена от пазители, всички се втренчиха в мен — а повярвайте ми, вътре беше претъпкано — така че аз естествено не се стъписах, нито се свих засрамено. Вървях с уверена стъпка и високо вдигната глава. Отново ме връхлетя споменът за Виктор. Той също бе влязъл с предизвикателен вид и тогава бях ужасена, че някой, извършил толкова тежки престъпления, може да се държи по този начин. Дали сега присъстващите не си мислеха същото и за мен?
На подиума в предната част на залата седеше непозната на мен жена. Мороите обикновено избират за съдия юрист, назначаван на тази длъжност само докато трае изслушването или друга съдебна процедура. Съдебният процес — или поне такъв от ранга на този срещу Виктор — се ръководеше от самата кралица. Тя бе тази, която взимаше окончателното решение за присъдата. А сега членовете на съвета щяха да решават, ако въобще стигнех до този последен етап. Съдебният процес придава на всичко съвсем официален вид. На него произнасят присъдата и определят наказанието.
Ескортът ме отведе до най-предната скамейка в залата, зад преградата, разделяща ключовите играчи от публиката, и ми посочиха мястото до един морой на средна възраст, в строго официален, черен дизайнерски костюм. Костюм, който сякаш крещеше на всички: много съжалявам, че кралицата е мъртва, но дори и в скръбта си трябва да изглеждам модерно. Косата му беше светлоруса, леко прошарена с първите посребрени кичури. Някак си му отиваше. Предположих, че е Деймън Тарус, моят адвокат, но той не размени нито дума с мен.
Михаил седна зад мен. Зарадвах се, че именно него бяха избрали да ме придружава неотлъчно навсякъде. Като се озърнах назад, видях Даниела и Нейтан Ивашков, седнали сред останалите най-високопоставени кралски особи и техните семейства. Ейдриън не беше при тях, седеше доста по-назад, до Лиса, Кристиан и Еди. И тримата изглеждаха тревожно напрегнати.
Съдията — възрастна дама от мороите, с посивяла коса, с вид на все още способна да изрита нечий задник — призова залата да запази тишина, а аз отново се извърнах напред. Влязоха членовете на Кралския съвет, като съдията обявяваше името на всеки един. За тях бяха подредени скамейки в две редици — на първите две за по шестима от членовете, а отзад още една, по-висока, за тринадесетия член. Разбира се, днес бяха заети само единадесет места. Потиснах негодуванието си, защото там би трябвало да седи и Лиса.
Щом съветът зае местата си, съдията се обърна към нас и заговори с ясен глас, отекващ в цялата зала:
— Изслушването вече е в ход, при което ние ще определим дали са представени достатъчно доказателство, за да…
Прекъсна я някаква суматоха край вратата и всички в залата извиха глави, за да видят какво става.
— Кой нарушава редът? — властно попита съдията.
Един от пазителите открехна леко вратата и излезе отвън, очевидно за да говори с този, който се намираше в коридора. След миг се върна обратно в залата.
— Тук е адвокатът на обвиняемата, Ваша чест.
Съдията погледна към Деймън и мен, след което се обърна, намръщена, към пазителя.
— Тя вече си има адвокат.
Пазителят само сви рамене с комично безпомощен вид. Ако сега отвън дебнеше някой стригой, пазителят щеше да знае какво да направи. Но това странно прекъсване на протокола явно бе отвъд възможностите му. Съдията въздъхна.
— Добре. Доведете смутителя, за да разберем какво става.
Влезе Ейб.
— О, Господи! — ахнах на висок глас.
Не се наложи да бъда смъмрена, задето заговорих без позволение, защото цялата зала моментално се разбръмча. Предположих, че поне половината от присъстващите се ужасиха, защото познаваха и Ейб, и репутацията му. Останалата половина вероятно просто се вцепени при появата му.
Той беше облечен в костюм от сив кашмир, значително по-светъл от строгия черен костюм на Деймън. Под него носеше скъпарска риза, толкова ярко бяла, че сякаш сияеше — особено в съчетание с вратовръзката му от блестяща пурпурна коприна. По него се набиваха в очи и други червени аксесоари — носната кърпичка в малкото му джобче и рубинените копчета за ръкавели. Естествено всичко по него беше съвършено скроено и не по-малко скъпо от претенциозното одеяние на Деймън. Само че Ейб нямаше вид като за заупокойна служба в някоя църква. По-скоро създаваше впечатление, че току-що бяха прекъснали забавлението му на някое елегантно парти. И, разбира се, не беше забравил златните си обици, проблясващи на фона на добре оформената му черна брада.