Той пристъпи към съдията, която махна властно с ръка, за да призове залата към тишина.
— Ибрахим Мазур — заговори тя и поклати глава. В гласа й се прокраднаха едновременно удивление и неодобрение, по равни дози. — Това е… толкова неочаквано.
Ейб я почете с галантен поклон.
— За мен е удоволствие да те видя отново, Пола. Въобще не си остаряла.
— Не се намираме в кънтри клуб, господин Мазур — сухо го осведоми тя. — И докато сте тук, ще се обръщате към мен със съответната ми титла.
— Е, добре. — Смигна й закачливо. — Моля да приемете моите извинения, Ваша чест. — Извърна се и се огледа, докато накрая погледът му се прикова върху мен. — Ето я и нея. Съжалявам, че закъснях. Но вече можем да започваме.
Деймън се изправи.
— Какво означава това? Кой сте вие? Аз съм нейният адвокат.
Ейб поклати глава.
— Трябва да има някаква грешка. Отне ми известно време, за да пристигна, затова разбирам защо сте бил назначен за обществен защитник.
— Обществен защитник! — От възмущение лицето на Деймън се зачерви като домат. — Аз съм един от най-прочутите адвокати сред общността на американските морои.
— Прочут, но сред общността — сви рамене Ейб и се олюля на пети. — Няма да споря. И не влагам нищо лично.
— Господин Мазур — прекъсна го съдията, — самият вие адвокат ли сте?
— Аз имам много професии, Пола… Ваша чест. Освен това, какво значение има? Тя се нуждае само от някой, който да говори от нейно име.
— И тя вече го има! — възкликна Деймън. — Мен.
— Вече не — заяви любезно Ейб. Нито за миг не спря да се усмихва, но ми се стори, че зърнах в очите му онзи опасен блясък, който всяваше ужас сред враговете му. Сега бе като жива илюстрация на спокойствието, докато Деймън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще получи апоплектичен удар.
— Ваша чест…
— Достатъчно! — отекна гневният й глас. — Нека момичето да избере. — Прикова в мен погледа на кафявите си очи. — Кого избираш да говори от твое име?
— Аз… — Ченето ми едва не увисна, когато вниманието на всички рязко се пренасочи към мен. Досега само наблюдавах цялата драма, разиграваща се между двамата мъже, сякаш бях на тенис мач, но ето че топката ме уцели по главата.
— Роуз. — Сепната, леко се извърнах. Даниела Ивашков неусетно се бе промъкнала до скамейката зад мен. — Роуз — отново зашепна тя, — нямаш представа кой е този Мазур. — О, нима!, мислено й възразих. — За нищо на света не би искала да си имаш работа с него. Деймън е най-добрият. И никак не е лесно да го наемеш.
Отдръпна се назад към мястото си, а аз изгледах поред физиономиите на двамата кандидати за мои адвокати. Разбрах какво искаше да ми подскаже Даниела. Явно Ейдриън бе успял да я убеди да го ангажира със защитата ми, след което тя бе уговорила Деймън да я поеме. Да го отхвърля сега, означаваше да я обидя, а като се имаше предвид, че Даниела Ивашков бе сред малкото кралски особи, които се държаха мило с мен, със сигурност не бих искала да я настройвам срещу себе си. Пък и ако всичко това беше някакъв заговор на дворцовия кръг, да имам на своя страна един техен член навярно беше единственият ми шанс за спасение.
И все пак… там беше застанал Ейб, загледан в мен с чаровната си усмивка. Със сигурност умееше да постига своето, макар и до голяма степен благодарение на въздействащото си присъствие и страховитата си репутация. Ако обаче разполагаха с някакво абсурдно доказателство срещу мен, само личността на Ейб нямаше да е достатъчна, за да ме спаси. Разбира се, той беше много хлъзгав. Истинска змия. Можеше да постигне дори невъзможното. Със сигурност е задействал доста от връзките си заради мен.
Това обаче не променяше факта, че не беше адвокат.
Обаче ми беше баща.
Да, той бе моят баща и въпреки че едва се познавахме, той бе изминал толкова дълъг път, за да дойде и да се изправи пред съда в изискания си сив костюм, за да ме защитава. Можеше ли да ми навреди бащината му любов? И наистина ли го биваше за адвокат? Ще се потвърди ли към края на деня старата мъдрост, че кръвта вода не става? Не знаех. И тази мъдрост всъщност никога не ми бе допадала. Може да беше в сила при хората, но при вампирите нямаше смисъл.