През това време Ейб продължаваше да се взира напрегнато в мен с тъмнокафявите си очи, почти като моите. Довери ми се, искаше да ми внуши той. Но можех ли? Можех ли да се доверя на семейството си? Можех да имам доверие на майка си, ако беше тук, но знаех също, че тя вярваше на Ейб.
Въздъхнах и посочих с ръка към него.
— Избирам него. — И добавих едва чуто: — Само да не ме провалиш, Змей.
Усмивката на Ейб се разшири, докато в залата отекваха смаяни викове, а Деймън едва не се задави от бурните си протести. Даниела Ивашков отначало може и да го е убеждавала с много усилия да поеме моя случай, но сега това дело се бе превърнало за него във въпрос на лична гордост. Нищо чудно решението ми да се откажа от него да навреди на репутацията му.
Но аз бях направила избора си и раздразненият съдия не желаеше да слуша повече спорове. Нареди на Деймън да освободи адвокатската скамейка, а Ейб се настани на мястото му. Съдията започна със стандартната уводна процедура, като ни обясни защо сме се събрали тук и така нататък. Докато говореше, аз се наведох към Ейб.
— В какво ме забърка? — просъсках му аз.
— Аз ли? Ти в какво си се забъркала? Не може ли, като повечето бащи, най-много да ми се наложи от време на време да те прибирам от полицейския участък, защото си се напила?
Започнах да разбирам защо хората се дразнеха, когато се шегувах в напечени ситуации.
— Става дума за шибаното ми бъдеще! Ще ме изправят пред съда и ще ме осъдят!
Всяка следа от веселие изчезна от лицето му. Изражението му стана твърдо, мъртвешки сериозно. По гърба ми пробягнаха ледени тръпки.
— Това — изрече той с нисък, равен глас — е нещо, за което ти се заклевам, че никога, никога няма да се случи.
Съдията отново насочи вниманието си към нас и към представителя на обвинението — жена на име Айрис Кейн, която не беше от кралска фамилия, но изглеждаше дяволски безчувствена. Може би всички прокурори бяха такива.
Преди да бъдат представени доказателствата срещу мен, убийството на кралицата бе описано до най-отвратителните подробности. Как е била намерена тази сутрин в леглото си, със сребърен кол, забит в сърцето й, и с лице, изкривено от ужас и изненада. Навсякъде имало кръв: върху нощницата, сред чаршафите, по тялото й… На всички в залата бяха показани снимки, които предизвикаха най-различни реакции.
Изненадани възклицания. Още страх и паника. А някои… някои се разплакаха. Част от тези сълзи несъмнено се дължаха на ужасната ситуация, но мисля, че мнозина плачеха, защото наистина обичаха или харесваха Татяна. Понякога тя беше студена и надменна, но като цяло царуването й беше мирно и справедливо.
След показването на снимките ме призоваха. Изслушването не протичаше като нормален съдебен процес. Липсваше обичайната размяна на реплики между адвокат и прокурор, докато разпитваха свидетелите. Просто стояха там и се редуваха да задават въпроси, докато съдията се грижеше за реда.
— Госпожице Хатауей — започна Айрис, като пропусна титлата ми. — По кое време миналата нощ се върнахте в стаята си?
— Не си спомням точния час… — Стараех се да гледам към нея и Ейб, но да не обръщам внимание на морето от лица. — Мисля, че беше някъде около пет сутринта. Може би шест.
— Имаше ли някой с вас?
— Не, ами — да. По-късно. — О, Господи. Ето че се започна. — Хм, Ейдриън Ивашков ме посети.
— По кое време дойде той? — попита Ейб.
— И за това не съм сигурна. Предполагам… няколко часа след като се прибрах.
Ейб отправи очарователната си усмивка към Айрис, която се ровеше в някакви листа.
— Интервалът на часа на убийството на кралицата е стеснен между седем и осем. Роуз не е била сама. Разбира се, господин Ивашков трябва да го потвърди.
Огледах набързо залата. Даниела беше пребледняла. Сбъдваше се най-лошият й кошмар: Ейдриън беше замесен. Но като погледнах по-назад, видях самия Ейдриън, който изглеждаше странно спокоен. Искрено се надявах да не е пиян.
Айрис вдигна тържествуващо един лист.
— Разполагаме с подписано изявление на портиера, който твърди, че господин Ивашков е пристигнал в сградата на обвиняемата приблизително в девет и двадесет.