Вгледах се в късчето хартия. Редовете плуваха пред очите ми, но съдържанието на прочетеното пламтеше в мозъка ми. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител.
Ако всичко това е истина, ако Лиса има полубрат или полусестра… това ще промени всичко. Тя ще може да гласува в съвета. И повече няма да е сама. Ако беше вярно. И ако наистина написаното беше от Татяна. Всеки можеше да се подпише вместо нея върху това късче хартия. Подписът не го правеше истинско. Все пак изтръпнах, смутена от мисълта, че получавам писмо… от умрял. Ако смъкна бариерите и видя призраците около нас, дали Татяна ще е сред тях, неспокойна и отмъстителна? Ала не можех да премахна всички прегради, за да се уверя в това мое смътно предположение. Още не. Трябваше да има и други отговори. Амброуз ми бе дал бележката. Трябваше да го попитам… само че отново започнахме да се придвижваме нататък по пътеката. Един пазител ме побутна напред.
— Какво е това? — попита ме Ейб, както винаги нащрек, изпълнен с подозрения.
Побързах да сгъна бележката.
— Нищо.
Погледът, с който ме измери, ясно ми подсказа, че не ми повярва. Зачудих се дали да му кажа. Това е тайна, която трябва да споделиш с възможно по-малко хора. Той беше един от тези малко хора, тук не му беше мястото. Опитах се да отклоня вниманието на Ейб и да залича смаяното изражение, което сигурно бе изписано върху лицето ми. Бележката беше голям проблем, но не толкова голям колкото този, пред който бях изправена сега.
— Нали ми каза, че няма да ме съдят — казах на Ейб. Отново се пробуди предишното ми раздразнение. — Голям късмет извадих с теб, няма що!
— Не става дума за късмет. Тарус също нямаше да може да те измъкне от това.
Лекотата, с която Ейб посрещаше всичко, още повече ме вбеси.
— Да не би да ми казваш, че още от самото начало си знаел, че това изслушване е загубена кауза? — Точно същото ми бе заявил и Михаил. Колко мило, че всички наоколо ми имат такова доверие.
— Изслушването не е от значение — отвърна Ейб уклончиво. — Важно е това, което ще се случи после.
— И какво по-точно?
Отново ме изгледа с неговия черен, неясен поглед.
— Не е нещо, за което отсега трябва да се тревожиш.
Един от пазителите отпусна ръка върху рамото ми и ми съобщи, че трябва да вървя напред. Но аз за миг удържах на натиска му, като се наведох към Ейб.
— Нямало защо да се тревожа, как ли пък не! Сега се решава съдбата ми! — извиках. Знаех какво ще последва. До края на процеса ще ме държат затворена в килия. А ако ме осъдят, ще ме държат за доста, доста дълго време затворена в килия. — Това е сериозно! Не искам да ме съдят! Не искам да прекарам остатъка от живота си в място като Тарасов.
Пазителят ме притисна по-силно, тласна ме напред, а Ейб ме фиксира с пронизващите си очи, от които кръвта ми застина.
— Няма да те съдят. Няма да отидеш в затвора — просъска той, за да не го чуе пазителят. — Няма да го позволя. Разбра ли?
Поклатих глава, ужасно объркана. Не знаех какво да мисля.
— Дори и твоите възможности имат предел, старче.
Усмивката му се възвърна.
— Ще останеш изненадана. Освен това те не изпращат в затвора осъдените за държавна измяна, Роуз. Всички го знаят.
Усмихнах се горчиво.
— Да не си полудял? Разбира се, че го правят. Какво друго, според теб, правят с предателите? Пускат ги на свобода, като ги съветват да не го вършат отново?
— Не — каза ми Ейб, преди да се извърне. — Предателите ги екзекутират.