Но не хората бяха причина за несигурните ми стъпки, докато прекосявах тревата, тучна и ярко зелена от докосването на лятото. Беше Дмитрий. Винаги Дмитрий. Дмитрий, мъжът, когото обичах. Дмитрий, стригоят, когото исках да спася. Дмитрий, чудовището, което трябваше да убия. Нашата любов не спираше да гори в мен, независимо колко често си повтарях, че трябва да продължа напред, независимо колко много вярваше останалият свят, че съм го сторила. Той винаги беше с мен, в съзнанието ми, в мислите ми; заради него не спирах да си задавам въпроси.
— Изглеждаш така, сякаш си готова да се изправиш срещу цяла армия.
Думите ме изтръгнаха от мрачните ми мисли. Бях толкова погълната от Дмитрий и писмото му, че вървях през кампуса, забравила за света и не бях забелязала най-добрата си приятелка, Лиса, която ме бе настигнала и вървеше до мен. Устните й бяха извити в шеговита усмивка. Да ме изненада беше рядкост, защото между нас съществуваше телепатична връзка, благодарение на която винаги усещах присъствието й и чувствата й. Трябва да съм била много отнесена, за да не я забележа, но мисълта за някой, който иска да те убие, е достатъчни причина да си разсеян.
Отвърнах на Лиса с усмивка, с която се надявах да я убедя, че всичко е наред. Тя знаеше за случилото се с Дмитрий и как сега той дебнеше изгоден момент, за да ме убие, след като аз се опитах — и не успях — да убия него. Писмата, които получавах всяка седмица от него, я тревожеха, а тя си имаше достатъчно грижи и без да прибавям моя нежив преследвач в списъка.
— Ами аз почти ще се изправя срещу цяла армия — изтъкнах.
Свечеряваше се, но през късното лято слънцето все още грееше на небето над Монтана и докато вървяхме, ни къпеше в златната си светлина. Аз го обичах, но като морой или миролюбив, жив вампир, Лиса не след дълго щеше да се почувства уморена и неспокойна под лъчите му.
Тя се засмя и отметна през рамо платинено русата си коса. Слънцето освети бледото й лице, придавайки му ангелски блясък.
— Предполагам, но не мисля, че има за какво да се тревожиш.
Можех да разбера увереността й. Дори Дмитрий беше казал, че изпитите ще са загуба на време. В крайна сметка, бях отишла в Русия, за да го търся и се бях изправила срещу истински стригои — убих доста от тях сама. Може би не биваше да се страхувам от наближаващите изпити, но всички хвалебствия и очаквания внезапно се стовариха като огромна тежест върху мен. Сърцето ми запрепуска ускорено. Ами ако не се справя? Ако не съм толкова добра, колкото си мислех? Пазителите, които щяха да се изправят срещу мен, може и да не бяха истински стригои, но бяха опитни и закалени в битки. Арогантността и прекалената самоувереност можеха да ми изиграят лоша шега и ако се провалях, щеше да стане пред всички, които ме обичаха и бяха загрижени за мен. Пред всички, които толкова много ми вярваха.
Освен това ме безпокоеше и още нещо.
— Тревожа се и как тези изпити ще се отразят върху бъдещето ми — въздъхнах и това беше истина. Тези изпити бяха последното изпитание за начинаещите като мен, които се обучаваха за пазители. Вземането им означаваше, че съм се дипломирала от академията „Свети Владимир“ и мога да заема мястото си като истински пазител, който ще защитава мороите от стригоите. От тези изпити до голяма степен зависеше кой морой ще охранява пазителят.
През нашата връзка усетих съчувствието на Лиса — и тревогата й.
— Албърта смята, че има голяма вероятност да останем заедно, че ти все още можеш да бъдеш мой пазител.
Намръщих се.
— Мисля, че Албърта го казва, за да ме задържи в училището. — Преди няколко месеца напуснах, за да търся Дмитрий, и след това се върнах — нещо, което не беше плюс в училищното ми досие. Съществуваше още и „незначителният“ факт, че кралицата на мороите, Татяна, навярно щеше да направи всичко, което е по силите й, за да повлияе върху разпределението ми, но това е друга история. — Според мен Албърта отлично знае, че единственият начин да ми позволят да те защитавам, е да съм последният пазител на земята. А дори и тогава шансовете ми няма да са много големи.
Пред нас ревът на тълпата се усили. Едно от многобройните спортни игрища в училището бе превърнато в открита арена — напомняше донякъде на стадион от гладиаторските времена в древен Рим. Бяха сковани пейки без облегалки, като освен обикновени дървени седалки имаше и тапицирани, покрити от широка тента, за да се предпазят мороите от слънчевите лъчи. Около бойното поле се вееха знамена, чиито ярки цветове се забелязваха отдалеч. От мястото си не можех да ги видя, но знаех, че близо до входа са построени бараки, в които начинаещите чакаха с опънати докрай нерви. Самото игрище бе превърнато в бойно поле с най-различни препятствия, на което щяха да се проведат опасните изпити. А от оглушителните викове беше ясно, че явно се е събрала многобройна публика, за да наблюдава събитието.