О, не! Това не влизаше в плана.
— Не можеш — отвърнах припряно. — Вече имам хора, които ще ми помогнат. — Още една малка лъжа. — Ако дойдат още, нещата може да се оплескат. Няма да тръгна сама — побързах да го уверя, предполагайки, че това ще е следващият му аргумент. — Ако наистина искаш да ми помогнеш, наистина искаш да получиш шанс да я върнеш обратно, сега трябва да ме оставиш да си отида.
— Няма начин това да е истина — повтори той. Но в гласа му се прокрадна несигурност и аз не се поколебах да се възползвам.
— Би ли рискувал да провалиш този шанс?
Отново се възцари тишина. Започвах да се потя. Михаил затвори очи за миг и пое дълбоко дъх. Сетне отстъпи настрани и посочи към вратата.
— Върви.
Едва не припаднах от облекчение и тутакси сграбчих дръжката.
— Благодаря ти. Много ти благодаря.
— Може да си навлека много неприятности с всичко това — рече той уморено. — И все още не вярвам, че е възможно.
— Но се надяваш да е. — Нямаше нужда да ми отговаря, за да се уверя, че съм права. Отворих вратата, но преди да мина през нея, се спрях и го погледнах. Този път той не прикри мъката и болката, изписани на лицето му. — Ако наистина го мислиш… ако наистина искаш да помогнеш… има начин да го сториш.
Още едно парче от мозайката си бе дошло на мястото, още един шанс да успеем. Обясних му какво се иска от него и се изненадах колко бързо се съгласи. Наистина си приличаме, осъзнах. И двамата знаехме, че идеята да се върнат обратно стригоите е невъзможна… при все това толкова много искахме да повярваме, че може да е истина.
След това се прокраднах сама нагоре по стълбите. Дон не беше зад бюрото си и аз се запитах какво ли е направила Мия с него. Не исках да разбера и побързах да се изнижа навън в малкия двор, където се бяхме уговорили да се срещнем. Мия и Лиса ме чакаха, като неспокойно кръстосваха наоколо. Тъй като вече тревогата не ме разсейваше, отворих съзнанието си и почувствах безпокойството на Лиса.
— Слава Богу! — възкликна тя, като ме видя. — Помислихме, че са те заловили.
— Ами… това е дълга история. — Такава, с която нямах намерение да се занимавам повече. — Взех това, което ми трябваше. И… всъщност се сдобих с нещо повече. Мисля, че ще успеем.
Погледът, който ми хвърли Мия, беше едновременно недоверчив и тъжен.
— Наистина ми се ще да зная какво сте замислили.
Поклатих глава, докато трите се отдалечавахме.
— Не — отвърнах, — не съм сигурна, че го искаш.
Глава 5
След като се върнахме в стаята й, реших, че ще е по-добре двете с Лиса да останем до късно, за да проучим документите. Когато й казах за срещата си с Михаил — което не споменах пред Мия — в Лиса избухна вихрушка от смесени чувства. Първата й реакция бе изненада, но тя скоро бе изместена от страха за неприятностите, в които бих могла да се забъркам. Изблик на романтична топлота заради това, което двамата с Михаил бяхме решени да направим в името на нашите любими. Чудене дали тя би направила същото за Кристиан, ако бяха в подобна ситуация. Мигновено реши, че би го сторила; любовта й към него продължаваше да е силна. Сетне си каза, че вече не й пука за него, което щеше да ме раздразни, ако мислите ми не бяха другаде.
— Какво не е наред? — попита Лиса.
Въздъхнах шумно, обзета от тревога, която не бях напълно осъзнала, докато четях мислите й. Тъй като не исках тя да разбере, че се ровя из съзнанието й, посочих към документите, пръснати по леглото.
— Просто се опитвам да проумея това. — Не беше много далеч от истината.
Планът на затвора беше сложен. Килиите заемаха два етажа и бяха съвсем малки — по един затворник във всяка. В документите не се обясняваше защо, но причината беше очевидна. Пасваше с това, което Ейб ми бе казал, че е мярка, с която да предотвратят превръщането на престъпниците в стригои. Ако аз бях осъдена да прекарам години зад решетките, бих разбрала изкушението да убиеш съкилийника си, да станеш стригой и да избягаш. Освен това килиите се намираха в средата на сградата, заобиколени от пазителите, кабинетите, „залите за упражнения“, кухнята и помещението със захранващите. В документите бе описана смяната на охраната, както и графикът на захранване. Очевидно ги водеха при захранващите един по един, под строга охрана и им позволяваха да поемат само минимално количество кръв. Отново с цел да се държат затворниците слаби, за да им се попречи да станат стригои.