Информацията беше доста подробна и точна, ала не бях сигурна доколко е актуална, тъй като архивите бяха отпреди пет години. Не беше изключено затворът да е снабден с най-модерно оборудване за наблюдение. Навярно единствените неща, за които можехме да бъдем сигурни, че са верни, бяха местоположението и архитектурният план на сградата.
— Какво става с магическите ти умения? — попитах Лиса.
Въпреки че досега не бе успяла да вдъхне толкова много лековита сила на моя пръстен, както една жена на име Оксана, забелязах, че избухливостта и раздразнението ми, предизвиквани от мрака, който се преливаше в мен като страничен ефект от използването на духа, бяха донякъде намалели. Лиса бе направила пръстен и на Ейдриън, макар че не бях сигурна дали това му помага да контролира пороците си напоследък — пороци, на които той обикновено се отдаваше, за да контролира духа.
Тя сви рамене и се излегна по гръб върху леглото. Беше изтощена, но заради мен се опитваше да остане будна.
— Подобряват се. Иска ми се да се запозная с Оксана.
— И това може да стане някой ден — отвърнах уклончиво. Не смятам, че Оксана някога би напуснала Сибир. Тя бе избягала със своя пазител и искаше да живее кротко и незабележимо. Освен това не желаех Лиса да отива в Сибир толкова скоро след всички премеждия, през които преминах там. — Можеш ли да вдъхнеш нещо друго, освен лековита сила? — Миг по-късно сама отговорих на въпроса си. — О, сетих се. Лъжицата.
Лиса се намръщи, сетне се прозина.
— Не мисля, че се получи особено успешно.
— Хм.
— Хм?
Погледнах отново към хелиографските копия.
— Мисля, че ако направиш още няколко магии, свързани с внушението, доста ще ми помогнеш. Трябва да накараме хората да видят това, което ние искаме да видят. — Щом като Виктор — чиято сила за внушение бе значително по-ограничена от нейната — бе успял с магията за съблазняване, тя би могла да направи това, от което се нуждаех. Просто й трябваше още практика. Разбираше основните принципи, но изпиташе затруднение да накара желаните ефекти да траят по-дълго. Единственият проблем беше, че като исках това от нея, я карах да използва повече от духа. Дори и страничните ефекти да не се проявят веднага, в бъдеще неминуемо щяха да й се отразят.
Тя ме погледна с любопитство, но когато видях, че отново се прозява, й казах да не се тревожи за това. Утре щях да й обясня. Лиса не възрази и след кратка прегръдка двете се запътихме към леглата си. Не ни оставаше много време за сън, но трябваше да се възползваме и от малкото, за да си починем. Утре беше големият ден.
На процеса срещу Виктор Дашков бях облечена в един от вариантите на черно-бялото официално облекло на пазителите. Когато изпълнявахме обичайните си задължения на бодигардове, носехме обикновено облекло. Но за официални случаи искаха от нас да изглеждаме безупречни и професионални. Сутринта след дръзкото ни проникване в главната квартира на пазителите за пръв път се запознах с модния стил в облеклото на пазителите.
На процеса срещу Виктор дрехите ми бяха евтина конфекция, но сега облеклото ми за официални случаи бе ушито по поръчка специално за мен: прави черни панталони, бяла блуза, закопчана до горе, и черно сако, които ми стояха идеално. Определено идеята не беше да са секси, но начинът, по който обгръщаха талията и бедрата ми, правеше чудеса с тялото ми. Останах доволна от отражението си в огледалото и след няколко минути на размисъл вдигнах косата си в елегантен кок, който оставяше тила ми открит и така се виждаха моите мълнии. Кожата още беше леко зачервена, но поне нямах превръзка. Изглеждах много… професионално. Донякъде приличах на Сидни. Тя беше алхимик — представители на човешката раса, които работеха заедно с мороите и дампирите, за да скрият от света съществуването на вампирите. С безупречния си вкус за модно облекло тя винаги изглеждаше издокарана като за делова среща. Още ми се искаше да й изпратя дипломатическо куфарче за Коледа.
Ако някога съм имала истинска възможност да се изтъкна и да блесна, то това беше днешният ден. След зрелостните изпити и дипломирането това беше следващата голяма стъпка в кариерата на един пазител. И тази стъпка бе официалният обяд, на който присъстваха всички нови пазители. Мороите, които нямаха пазители, също присъстваха с надеждата да си изберат подходящ кандидат. Оценките ни от училище и резултатите от зрелостните изпити вече бяха публично достояние, а това беше шанс за мороите да се запознаят с нас и да посочат кого биха искали за личен пазител.