Двете с Лиса се спогледахме смаяно.
— О! — Не знаех какво друго да кажа.
— Надявам се, че ще те прикрепят към Лиса — додаде припряно Таша, явно чувствайки се неудобно. — Но кралицата обикновено не отстъпва от взетите решения. Ако и в този случай…
— Всичко е наред — побързах да я уверя. — Ако не мога да бъда с Лиса, тогава наистина предпочитам да съм с теб. — Истина беше. Исках Лиса повече от всичко на този свят, но ако бяха решили да ни разделят, предпочитах Таша пред която и да било от останалите кралски особи. Разбира се, бях почти сигурна, че шансовете ми да ме назначат за пазител на Таша бяха също толкова нищожни, колкото тези да бъда с Лиса.
Онези, които се бяха вбесили, задето напуснах Академията, биха направили всичко, за да ме поставят във възможно най-неприятната за мен ситуация. И въпреки че се бяха съгласили да й дадат пазител, имах чувството, че едва ли предпочитанията на Таша ще бъдат взети под внимание. Бъдещето ми все още си оставаше една голяма въпросителна.
— Хей! — възкликна Ейдриън, обиден, че не го бях назовала като втори избор след Лиса.
Поклатих глава срещу него.
— Знаеш, че и без това ще ме разпределят към жена. Освен това първо ще трябва да решиш какво ще правиш с живота си, за да заслужиш да имаш пазител.
Казах го на шега, но малката бръчка на челото му ми подсказа, че може би наистина бях наранила чувствата му. Докато Таша изглеждаше облекчена.
— Радвам се, че нямаш нищо против. Междувременно ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на двете ви с Лиса. — Завъртя очи. — Не че мнението ми означава кой знае колко.
Нямаше смисъл да й споделям опасенията си, че шансовете ми да ме назначат за неин пазител също не са кой знае колко големи. Вместо това понечих да й благодаря за предложението, но бях прекъсната от друг посетител: Даниела Ивашков.
Ейдриън — смъмри го нежно тя и леко се усмихна. — Не може да окупираш Роуз и Василиса единствено за себе си. — Извърна се към Лиса и мен. — Кралицата би искала да види и двете ви.
Страхотно. Двете се изправихме, но Ейдриън остана седнал. Явно нямаше желание да се среща с леля си. Очевидно същото изпитваше и Таша. Като я видя, Даниела я удостои с кратко и любезно кимване.
— Лейди Озера — промълви, докато се отдалечаваше, сигурна, че ще я последваме. Намирах го за донякъде иронично, че Даниела бе склонна да приеме мен, но не можеше да се отърси от типичното отчуждение и предразсъдъците към представителите на рода Озера. Предполагам, че любезността й си имаше определени граници.
Но Таша отдавна бе имунизирана срещу подобно отношение.
— Забавлявайте се — пожела ни тя. Погледна към Ейдриън. — Още шампанско?
— Лейди Озера — отвърна с престорена тържественост той, — ние двамата сме два ума с една и съща мисъл.
Поколебах се, преди да последвам Лиса при Татяна. Бях забелязала внушителния външен вид на Таша, но чак сега нещо друго привлече вниманието ми.
— Всичките ли бижута са сребърни? — попитах я.
Тя докосна разсеяно огърлицата от опали около врата си. Три от пръстите й бяха украсени с пръстени.
— Да — отвърна смутено. — Защо?
— Това ще ти прозвучи странно… е, може би не чак толкова, като се има предвид, че поначало съм си странна. Дали би могла, хм, да ни ги заемеш?
Лиса ме стрелна с поглед, тутакси отгатнала мотивите ми. Таша повдигна вежди, но като всички мои приятели и тя притежаваше забележителната способност да приема странните идеи.
— Разбира се — кимна тя. — Но може ли да ти ги дам по-късно? Не ми се ще да си свалям бижутата по средата на партито.
— Няма проблеми.
— Ще ги изпратя в стаята ти.
След като уредихме този въпрос, двете с Лиса се запътихме към мястото, където беше кралица Татяна, заобиколена от почитателите и подлизурковците си. Даниела сигурно е сгрешила, когато е помислила, че Татяна иска да види и двете ни. Споменът как ми крещя заради Ейдриън все още прогаряше мозъка ми, а кратката ни среща по време на вечерята в дома на семейство Ивашков не бе достатъчна да ме заблуди и да ме накара да си мисля, че двете с кралицата изведнъж сме станали първи приятелки.
При все това, колкото и да е шашващо, когато ни видя двете с Лиса, тя цялата засия в усмивка.
— Василиса. И Роузмари. — Даде ни знак да я приближим и групата около нея се раздели, за да ни пропусне. Докато я приближавах, стъпките ми ставаха все по-нерешителни. Дали щеше да ми се разкрещи пред всички тези хора?