Очевидно не. Винаги имаше новопристигнали благородници и Татяна ги представи на Лиса. Всички бяха любопитни да се запознаят с принцеса Драгомир. Аз също бях представена, макар че кралицата не се впусна в хвалебствия по мой адрес, както преди миг с Лиса. Но дори и фактът, че ме забелязва, беше невероятно постижение.
— Василиса — поде Татяна, след като приключиха формалностите. — Мислех си, че не е зле в най-близко бъдеще да посетиш Лихай. Уредено е да отидеш там след… може би след седмица и половина. Решихме, че ще е хубав подарък за рождения ти ден. Естествено Серена и Грант ще те придружат, ще изпратя и още неколцина други. — Серена и Грант бяха пазителите, които замениха Дмитрий и мен като бъдещи охранители на Лиса. Разбира се, че щяха да отидат с нея. Тогава Татяна каза най-смайващото нещо. — Ако искаш, можеш и ти да отидеш, Роуз. Василиса едва ли би могла да празнува без теб.
Лиса засия. Лихай. Университетът. Примамката, заради която бе приела да живее в двора. Лиса копнееше за повече познания и кралицата й даваше шанс да продължи образованието си. Перспективата за това посещение я изпълни с нетърпение и вълнение — особено след като можеше да отпразнува осемнадесетия си рожден ден с мен. Това бе достатъчно, за да отвлече мислите й от Виктор и Кристиан, което не беше никак малко постижение.
— Благодаря ви, Ваше Величество. Това би било чудесно.
Имаше обаче огромна вероятност и да не сме тук за това уредено посещение — не и ако планът ми за Виктор сработи. Но не исках да помрачавам щастието на Лиса, а и едва ли бих могла да й го напомня пред тази кралска тълпа. Освен това още не можех да се освестя от факта, че изобщо бях поканена. След като хвърли тази бомба, кралицата не ми каза нищо повече, а продължи да разговаря с тълпата си от приближени. Въпреки това тя беше мила — доколкото това изобщо можеше да се каже за нея — докато разговаряше с мен, също както в дома на Ивашков. Е, не чак като най-добра приятелка, но със сигурност не и като крещяща кучка, полудяла от бяс. Може би Даниела имаше право.
Последваха още размени на любезности, докато всички бъбреха и се опитваха да впечатлят кралицата. Скоро стана ясно, че присъствието ми повече не е нужно. Огледах се наоколо и зърнах някого, с когото трябваше да поговоря. Измъкнах се незабелязано от групата. Знаех, че Лиса ще съумее да се погрижи за себе си.
— Еди! — извиках като стигнах до другия край на залата. — Най-после си сам.
Еди Кастъл, стар мой приятел, се ухили, щом ме видя. Той също беше дампир, висок, с дълго, тясно лице, което бе запазило сладкия си момчешки вид. За разнообразие бе сресал старателно буйната си тъмноруса коса. Някога Лиса се надяваше, че двамата с него ще станем гаджета, но ние бяхме само добри приятели. Той беше най-добрият приятел на Мейсън — страхотен тип, който беше луд по мен и който бе убит от стригои. След смъртта му двамата с Еди започнахме да изпитваме закрилнически чувства един към друг. По-късно той бе отвлечен при нападението над „Свети Владимир“ и преживяното го бе превърнало в сериозен и решителен пазител — понякога твърде сериозен. Исках той да се забавлява повече и се зарадвах, когато сега видях щастливи пламъчета в очите му.
— Мисля, че всички кралски особи в тази зала се опитват да те подкупят — подкачих го аз. Не беше съвсем шега. По време на партито го наблюдавах отдалеч и около него винаги имаше някой. Досието му беше чисто. Ужасяващите изпитания, през които бе преминал в живота си, може и да го бяха белязали, но се бяха отразили благоприятно върху уменията му. Той се бе дипломирал с отлични оценки по всички предмети, а резултатите от последните му изпити бяха страхотни. Всеки би желал да има такъв пазител.
— Така изглежда — засмя се той. — Всъщност не го очаквах.
— Прекалено си скромен. Ти си най-печеният в тази зала.
— Не и в сравнение с теб.
— Да бе. Май не видях опашка от желаещи да говорят с мен. Доколкото зная, Таша Озера е единствената, която ме иска за пазител. И Лиса, разбира се.
Бръчки на загриженост набраздиха челото му.
— Можеше да е и по-лошо.
— И сигурно ще бъде. Няма начин да получа някоя от тях двете.
Двамата се умълчахме за миг. Обзе ме внезапно безпокойство. Бях дошла да искам услуга от Еди, но идеята вече не ми се струваше толкова добра. На Еди му предстоеше блестяща кариера. Той беше верен приятел и бях сигурна, че ще ми помогне, когато имам нужда… но изведнъж реших, че не бих могла да го моля за това. Но също като Мия, и Еди беше наблюдателен.