— Сигурна съм, че всичко е наред — увери го Лиса.
Пазачът се върна.
— Казаха да влезете, а те ще оправят нещата на място.
— Благодаря — кимна Еди и взе формуляра.
Поведението на мъжа показваше, че смята, че става дума за чиновническа грешка. Изпълняваше съвестно задълженията си, но идеята някой да вкара незаконно захранващи в затвора едва ли е едно от нещата, които би очаквал — или да го възприеме като риск за сигурността. Горкият нещастник.
Когато пристигнахме пред вратата в стената на затвора, ни посрещнаха двама пазачи. Тримата слязохме и ни поведоха към зоната между стената и самия затвор. Докато откритите пространства в „Свети Владимир“ и кралския двор бяха изпълнени с тучна зеленина, растения и дървета, земята тук беше гола и пуста. Нямаше дори трева, само отъпкана земя. Дали служеше като „място за разходки“ на затворниците? Дали изобщо им позволяваха да излизат навън? Бях изненадана, че затворът не е ограден с дълбок ров, пълен с вода.
Отвътре сградата бе също толкова мрачна, колкото и отвън. Килиите за арестантите в кралския двор бяха стерилни и студени, само метал и голи стени. И тук очаквах нещо подобно. Но който и да беше проектирал Тарасов, явно не е бил привърженик на модните архитектурни тенденции и вместо това е сътворил затвор, който би могъл да се открие през средните векове в Румъния. Грубите каменни стени продължаваха надолу по коридора, сиви и зловещи, а въздухът бе студен и влажен. Това определено влошаваше условията на труд за пазачите и надзирателите. Явно искаха всичко да внушава страх още щом затворниците прекрачат прага на това злокобно място. Според нашите планове имаше малка секция със спални, където живееха служителите. Надявах се там помещенията да са по-приятни.
Независимо че декорът наподобяваше началото на Средновековието, докато вървяхме през коридора, минахме покрай няколко камери. Мерките за сигурност и охрана в никакъв случай не бяха примитивни. От време на време чувахме затръшване на врата, но като цяло навсякъде цареше идеална, тайнствена тишина, която беше дори по-зловеща от виковете и писъците.
Заведоха ни в кабинета на директора — стая в същия мрачен архитектурен стил, но пълна с обичайните административни принадлежности: бюро, компютър и т.н. Изглеждаше практично оборудвана, без излишества. Нашите придружители ни обясниха, че ще се срещнем със заместник-директора, тъй като самият директор все още бил в леглото. Имаше логика. На заместника се беше паднала нощната смяна. Надявах се, че ще е изморен и не толкова наблюдателен. Или пък не. Това рядко се случваше с пазителите, без значение от службата им.
— Тео Маркс — представи се заместник-директорът и стисна ръката на Еди. Беше дампир, не много по-възрастен от нас и аз се запитах дали не са го изпратили наскоро тук.
— Лари Браун — отвърна Еди. Бяхме му измислили това скучно име, такова, което да не бие на очи. С него бе попълнил документите си.
Тео не заговори Лиса и мен, но ни удостои със същия озадачен поглед като първия тип, докато магията създаваше своята илюзия. Последва кратко забавяне, но явно минахме теста. Тео насочи отново вниманието си към Еди и взе формуляра за заявката.
— Този е различен от обичайните — отбеляза.
— Нямам никаква представа — извини се Еди. — Това е първата ми задача.
Тео въздъхна и погледна към часовника.
— Директорът ще бъде на работа след два часа. Мисля, че е по-добре да почакам, докато дойде и разбере какво става. Обикновено нещата се съгласуват със Съмърфийлд.
В страната имаше няколко места, където се събираха захранващи — представители на най-долните прослойки от човешкото общество, доволни да прекарат остатъка от живота си, дрогирани от вампирските ендорфини — и откъдето ги разпределяха. Съмърфийлд беше името на едно от тях, разположено в Канзас сити.
— Аз не съм единственият нов служител — поясни Еди. — Може би някой се е объркал.
— Типично — изсумтя Тео. — Е, най-добре е да седнете и да почакате. Ако искате, може да ви предложа кафе.
— Кога ще захранваме? — попитах внезапно с най-хленчещия си, замаян глас. — Мина толкова време.
— Казаха, че ще е още щом пристигнем — присъедини се Лиса към мен.
Еди завъртя очи при това поведение, типично за захранващите.