Седнал до мен, Виктор се наведе и отвори устата си. Захранването беше като втора природа, движенията бяха винаги едни и същи, така че той нямаше нужда да мисли за това, което прави. Имах чувството, че дори не ме вижда.
Само че тогава… ме видя.
Той замръзна, очите му се разшириха. Кралските фамилии на мороите се отличаваха с общи характерни черти и светлите, нефритено зелени очи бяха такива за потомците на родовете Дашков и Драгомир. Умореното, примирено изражение в неговите изчезна и на негово място се появи типичната за него лукава интелигентност, която познавах толкова добре. По някакъв странен начин ми напомни за един от затворниците, покрай който бяхме минали.
Но Виктор беше смутен. Както останалите, с които се бяхме срещнали, моята магия объркваше мислите му. Сетивата му казваха, че съм човешко същество… ала в същото време илюзията не беше съвършена. Съществуваше също и фактът, че Виктор като силна личност, макар и да не владееше магията на духа, беше сравнително устойчив срещу внушението. Също както Еди, Лиса и аз, които бяхме имунизирани към нашите магии, защото знаехме истинската си идентичност, така и Виктор изпитваше нещо подобно. Мозъкът му настояваше, че съм човек, но очите му казваха, че съм Роуз Хатауей, дори и с перуката. И след като веднъж това знание се затвърди, за него изчезна илюзията, че съм човек.
Устните му се извиха в бавна, интригуваща усмивка, която безсрамно откри кучешките му зъби.
— О, виж ти. Това трябва да е най-добрата храна, която някога съм получавал. — Гласът му едва се долавяше, заглушаван от разговора на останалите.
— Доближи зъбите си към мен и това ще е последната ти храна — промърморих също толкова тихо. — Но ако искаш да се измъкнеш оттук и отново да видиш света, ще направиш точно това, което ще ти кажа.
Той ме изгледа въпросително. Аз поех дълбоко дъх, ужасена от това, което щях да кажа.
— Нападни ме.
Глава 7
— Не със зъби — додадох припряно. — Хвърли се върху мен. Разтърси веригите си. Каквото можеш.
Виктор Дашков не беше глупак. Друг на негово място би се поколебал или би задал въпроси. Но не и той. Може и да не разбираше какво точно става, но усети, че това е шанс за свобода. Вероятно единственият, който щеше да има, по-голямата част от живота си бе прекарал, замисляйки сложни планове, затова се прояви като професионалист, когато трябваше да действа.
Вдигна ръце, доколкото му позволяваха веригите, хвърли се върху мен и изигра добро шоу, давайки вид, че се опитва да ме задуши с веригата между белезниците. Аз нададох смразяващ кръвта писък. В този миг пазачите се озоваха до нас, за да спрат този полудял затворник, нападнал бедното момиче. Но щом понечиха да го усмирят, аз скочих и ги нападнах. Дори и да очакваха, че съм опасна, което не беше така, аз ги изненадах толкова много, че нямаха време да реагират. Почти се почувствах виновна от нечестната си постъпка.
Ударих първия с юмрук толкова силно, че той пусна Виктор, политна назад и се удари в стената, докато сред настъпилия хаос Лиса трескаво внушаваше на Нортуд да остане спокоен и да не вика за помощ. Другият пазач имаше малко повече време да реагира, но се забави да пусне Виктор, за да се извърне към мен. Възползвах се, цапардосах го и се вкопчих в него, въвличайки го в директна схватка. Той беше едър и силен и след като разбра, че съм заплаха, отвърна на атаката ми. Удари ме по рамото и ръката ми изтръпна от пронизващата болка. Отвърнах със силен ритник в корема му. Междувременно другарят му се изправи на крака и се насочи към мен. Трябваше бързо да сложа край на това не само заради мен, а и за да им попреча да извикат помощ.
Сграбчих този, който беше по-близо до мен и с все сила блъснах главата му в стената. Той се олюля, зашеметен от удара, а аз отново го тласнах към стената тъкмо когато партньорът му ме достигна. Първият пазач се свлече в безсъзнание на пода. Не исках да го правя, но част от обучението ми бе да науча разликата между това временно да извадиш противника си от строя и да го убиеш. Щеше да се отърве само със силно главоболие. Поне така се надявах. Другият пазач обаче отново се хвърли в атака и двамата обикаляхме в кръг, като си нанасяхме удари и избягвахме други.
— Не мога да го поваля в безсъзнание! — извиках към Лиса. — Имаме нужда от него. Въздействай му с внушението.
Отговорът й дойде през връзката. Тя можеше да подчинява на волята си двама души едновременно, но това отнемаше голяма част от силата й. Още не бяхме приключили и тя не биваше да се изразходва докрай. Притеснението измести страха й.