— Направи го — изръмжа Виктор, който застана до Лиса. Тя трепна при близостта му, но когато погледът му се присъедини към нейния, Джовани се подчини на заповедта и започна да изключва камерите. Виктор изобщо не можеше да се мери със силата на Лиса, но дори малкият изблик на внушението му увеличи мощта на нейното.
Един след друг мониторите угасваха, след което Джовани написа няколко команди в компютъра, в който се запомняха цифровите видеозаписи от камерите. Върху пулта замигаха червените лампички за грешка, но нямаше кой да реагира.
— Дори и да ги изтрие, биха могли да бъдат възстановени от харддиска — отбеляза Виктор.
— Ще се наложи да поемем този риск — отвърнах раздразнено. — Препрограмирането или както там се казва не е по моята част.
Виктор завъртя очи.
— Може би, но разрушението определено е.
Беше ми нужно известно време, за да разбера какво има предвид, но накрая зацепих. Въздъхнах, грабнах пожарогасителя от стената и заудрях с него компютъра, докато не се превърна в купчина пластмаса и метални части. Лиса не откъсваше поглед от вратата, като потръпваше при всеки удар.
— Надявам се, че е звукоизолирана — промърмори тя.
— Изглежда доста яка — отвърнах уверено. — А сега е време да вървим.
Лиса заповяда на Джовани да ни заведе в кабинета на директора в предната част на затвора. Той се подчини и ни поведе обратно през лабиринта от коридори, през който минахме на идване. Благодарение на кодовете и електронния му пропуск минахме през всичките пропускателни пунктове.
— Предполагам, че няма да можеш да заставиш Тео да ни изведе? — попитах Лиса.
Лицето й бе мрачно, а устните — плътно стиснати. Тя поклати глава.
— Дори не зная колко още ще контролирам Джовани. Никога досега не съм използвала някого като кукла.
— Всичко е наред — опитах се да успокоя и двете ни. — Вече почти приключихме.
Но нямаше начин да ни се размине толкова лесно, неминуемо щеше да се наложи да влезем в нова схватка. Битките със стригоите в Русия ми бяха вдъхнали увереност в собствените ми сили, но сега не можех да се отърся от чувството за вина. Ако срещу нас се изправят десетина охранители, дори и моите сили нямаше да бъдат достатъчни.
Аз бях изгубила ориентация, но се оказа, че обратният маршрут до кабинета на директора, по който ни водеше Джовани, все пак минаваше през секция с килии. Над главите ни се появи друг надпис:
— Душевноболни? — попитах изненадано.
— Разбира се — промърмори Виктор. — Къде мислиш, че изпращат затворниците с умствени проблеми?
— В болниците — отвърнах, като преглътнах шегата, че всички престъпници имат умствени проблеми.
— Е, това невинаги е…
— Спри!
Лиса го прекъсна и спря изведнъж пред вратата. Ние останалите едва не връхлетяхме върху нея. Тя се дръпна рязко на няколко крачки встрани.
— Какво не е наред? — попитах аз.
Лиса се обърна към Джовани.
— Намери друг път до кабинета.
— Оттук е най-бързо — възрази той.
Лиса поклати бавно глава.
— Не ме интересува. Намери друг път, където няма да попаднем на други.
Той се намръщи, но внушението продължаваше да действа. Обърна се рязко и ние закрачихме забързано след него.
— Какво не е наред? — повторих въпроса си. Мислите на Лиса бяха твърде объркани, за да стигна сама до отговора. Тя се намръщи.
— Усетих аури на духа.
— Какво? Колко?
— Поне две. Не зная дали и те са ме усетили.
Ако не беше Джовани, който всеки миг можеше да дойде на себе си, и необходимостта да се махнем по-скоро оттук, щях да спра.
— Личности, владеещи духа…
Лиса толкова отдавна и толкова усилено търсеше други като нея. Кой би си помисли, че ще ги открием точно тук? Всъщност… навярно би трябвало да го очакваме. Знаехме, че тези, които владеят духа, танцуват по ръба на лудостта. Защо да не свършат в подобно място? Като се имаше предвид колко усилия ни струваше да научим за съществуването на този затвор, нищо чудно, че владеещите духа оставаха скрити. Съмнявам се, че някой тук знаеше какви способности притежават.