Двете с Лиса се спогледахме за кратко. Знаех колко отчаяно иска да разучи това, но сега не беше моментът. Виктор изглеждаше твърде заинтригуван от това, което си казахме, затова следващите си думи Лиса предаде по телепатичната ни връзка: Сигурна съм, че всеки, който владее духа, може да прозре през моите магии. Не можем да рискуваме да разкрият истинската ни идентичност, дори описанието да идва от хора, за които се твърди, че са луди.
Кимнах в знак, че разбирам и пропъдих любопитството и съжалението. Друг път щяхме да проверим това, да речем следващия път, когато решим да проникнем в строго охраняван затвор.
Най-после стигнахме до кабинета на Тео. Нямаше повече инциденти, въпреки че сърцето ми препускаше лудешки през цялото време, а мозъкът ми не спираше да повтаря: Върви! Върви! Върви! Когато групата ни влезе в кабинета, Тео и Еди си бъбреха приятелски за дворцова политика. Еди мигом скочи и отиде при Тео, разбрал, че е дошъл моментът да тръгваме. Задуши заместник-директора със същата ловка хватка, която Джовани бе приложил на един от другарите си. Бях доволна, че този път някой друг ще свърши мръсната работа вместо мен. За нещастие Тео успя да извика, преди да се строполи в безсъзнание на пода.
Незабавно двамата охранители, които ни бяха придружили по-рано, се втурнаха в кабинета. Двамата с Еди скочихме срещу тях, а Лиса и Виктор заповядаха на Джовани да се включи на наша страна. Но за да станат нещата още по-трудни, веднага след като обезвредихме единия от пазачите, Джовани се отърси от внушението и започна да се бие срещу нас. Още по-лошо — изтича до стената, където твърде късно открих, че има друг сребърен алармен бутон. Удари юмрука си в него и пронизващ вой разцепи въздуха.
— Мамка му! — изругах.
Физическият бой не беше сред уменията на Лиса, а и Виктор не беше по-добър. Двамата с Еди трябваше да довършим последните двама — при това бързо. Вторият от пазачите, който ни бе ескортирал, рухна и останахме само ние двамата и Джовани. Той замахна и ме удари силно — главата ми отхвръкна и се блъсна в стената. Ударът не беше достатъчен, за да загубя съзнание, но светът се завъртя около мен и пред очите ми затанцуваха блестящи точици. Застинах за миг, но Еди скочи върху него и след миг Джовани повече не беше заплаха.
Еди ме улови за ръката, за да ме изправи, след което четиримата хукнахме навън от стаята. Хвърлих един поглед през рамо към неподвижните тела. Мразех се за това, но нямахме време за угризения. Трябваше да се махаме. Сега. Всеки момент тук можеха да нахлуят останалите пазачи на затвора.
Групата ни изтича към предната врата, но установихме, че е заключена отвътре. Еди изруга и ни каза да го почакаме. Хукна обратно към офиса на Тео и след секунда се върна с електронната карта на Джовани, с която бяхме отворили доста врати. Слава Богу, вратата щракна и ние хукнахме като обезумели към наетата кола. Влязохме вътре, като Виктор не изоставаше. Бях доволна, че не направи никой от дразнещите си коментари.
Еди даде газ и поехме с пълна скорост обратно по пътя, по който бяхме дошли. Аз седях на предната седалка до него.
— Сигурна съм, че охраната на входа ще знае за алармата — предупредих го. Първоначалната ни надежда беше да излезем спокойно и да му кажем, че все пак е станала някаква чиновническа грешка.
— Да — кимна Еди със сурово изражение. И наистина пазачът излезе от караулката и размаха ръце.
— Това оръжие ли е? — възкликнах аз.
— Няма да спра, за да разбера. — Еди натисна яко педала на газта и когато пазачът разбра, че ще минем независимо от знаците му, отскочи настрани. Профучахме през дървената бариера, заграждаща пътя, оставяйки зад себе си облак от трески и прахоляк.
— Изглежда, Бъд ще задържи депозита ни — промърморих аз.
Зад нас се чуха изстрели. Еди изруга отново, но докато се отдалечавахме, изстрелите ставаха все по-слаби и скоро вече бяхме извън обсега на куршумите.
— Ако бяха улучили прозорците или гумите, щяхме да се тревожим много повече за това, отколкото за депозита — въздъхна Еди.
— Те ще изпратят хора по следите ни — обади се Виктор от задната седалка. Лиса отново се бе отдръпнала колкото бе възможно по-далеч от него. — Колите сигурно вече потеглят.
— Мислиш ли, че не съм се досетила? — скастрих го аз. Знаех, че се опитва да помогне, но той беше последният, когото исках да чувам в момента. Докато говорех, се озърнах назад и видях тъмните очертания на две возила, които се носеха по пътя към нас. Напредваха бързо и без съмнение не след дълго мощните джипове щяха да настигнат малката ни наета кола.