Нашият „приятел“ Бъд, който ни даде колата под наем, намери решение. Той не беше очарован да види одрасканата си и очукана кола след лудешкото шофиране на Еди, но достатъчно количество пари в брой сложи край на мрънканията му „какво става, като дадеш под наем кола на група тийнейджъри“. Всъщност Виктор измисли алтернативния план и го предложи на Бъд.
— Има ли наблизо частно летище, където могат да се наемат чартърни самолети?
— Разбира се — кимна Бъд. — Но няма да е евтино.
— Това не е проблем — отсякох.
Бъд ме изгледа подозрително.
— Да не би вие, хлапета, да сте обрали банка или нещо подобно?
Не, но разполагахме с достатъчно. Лиса имаше попечителски фонд, от който й се отпускаше редовна месечна издръжка, докато навърши осемнадесет години, както и кредитна карта с почти неограничен лимит. Аз също имах кредитна карта, която ми бе останала от онези, които ми даде Ейдриън, когато заминах за Русия. Отказах се от другите си финансови придобивки, като огромната банкова сметка, която бе открил на мое име. Но грешно или не, реших да задържа една кредитна карта за спешни случаи.
А този определено беше спешен, така че използвахме картата, за да платим наетия самолет. Пилотът не можеше да ни отведе до Лас Вегас, но можеше да ни заведе до Сиатъл, където щеше да ни свърже със свой познат пилот и той да ни закара до Лас Вегас. Още пари.
— И отново Сиатъл — промърморих аз замислено, малко преди да потеглим. В малкия самолет имаше четири седалки, по две от двете страни, разположени една срещу друга. Аз седях до Виктор, а Еди срещу него. Решихме, че така е най-безопасно.
— Какво за Сиатъл? — попита Еди озадачено.
— Няма значение.
Малкият частен самолет не беше толкова бърз, колкото другите самолети и пътуването ни отне по-голямата част от деня. През това време продължих да разпитвам Виктор какво прави брат му в Лас Вегас и накрая получих отговора, от който се нуждаех. Виктор, така или иначе, щеше да ми каже, но мисля, че изпитваше садистично удоволствие да протака.
— Робърт не живее точно в Лас Вегас — обясни той. — Има малка къща, по-скоро хижа, извън града, край каньона Ред Рок, намира се на няколко километра.
Аха. Това беше повече, отколкото очаквах. Лиса застина при споменаването на хижата и аз усетих безпокойството й през връзката. Когато Виктор я беше отвлякъл, я бе завел в една хижа в планината и там я бе измъчвал. Опитах се да й вдъхна кураж с поглед. Именно в такива случаи ми се искаше връзката да е двустранна, за да мога по нея да й изпратя утехата и подкрепата си.
— Значи ще отидем там?
Виктор изсумтя.
— Разбира се, че не. Робърт държи твърде много на усамотението си. Не би пуснал непознати в дома си. Но ще дойде в града, ако го помоля.
Лиса ме погледна. Виктор може да ни мами. Той има много поддръжници. Сега, след като е на свобода, може да се обади на тях, вместо на Робърт.
Кимнах й леко, като отново съжалих, задето не мога да й отговоря през връзката. Аз също се бях досетила за това. Беше изключително важно да не оставяме Виктор нито за секунда сам, за да предотвратим евентуални нежелани разговори. Всъщност този план да се срещнем с брат му в Лас Вегас ми допадаше. Заради собствената ни безопасност от привържениците на Виктор беше по-добре да сме в голям град, отколкото в някакво отдалечено и пусто място.
— Като се вземе предвид колко бях полезен — поде Виктор, — имам право да зная какво искате от брат ми. — Погледна към Лиса. — Да не би да искаш да вземеш уроци по овладяване на духа? Трябва да сте свършили доста добра разузнавателна работа, след като сте разбрали за него.
— Нямаш право да знаеш нищо за плановете ни — отсякох аз. — И сериозно ли си мислиш, че заслужаваш каквото и да било? Ако водим сметка кой е бил по-полезен, то ние абсолютно те водим по точки. Изобщо не можеш да ни достигнеш след това, което направихме в Тарасов за теб.
Отговорът на Виктор бе само една лека усмивка.
Част от полета ни беше през нощта, така че се приземихме в Лас Вегас рано сутринта. Закрилата на слънчевата светлина. Изненадах се, като видях колко е оживено летището.