— Добре, обади му се — наредих на Виктор. Той се бе настанил на едно от леглата със скръстени ръце и ведро изражение, все едно беше на почивка. Въпреки самодоволната му усмивка, умората бе белязала лицето му. Независимо от кръвта, която бе погълнал, бягството и дългото пътуване го бяха изтощили, а и бавно завръщащата се болест също оказваше опустошително въздействие върху физическите му сили.
Виктор тутакси посегна към телефона в хотелската стая, но аз поклатих глава.
— Лис, дай му мобилния си телефон. Искам този номер да се запише.
Тя му подаде предпазливо телефона, сякаш той щеше да го омърси. Виктор го взе и ме погледна с едва ли не ангелско изражение.
— Предполагам, че няма да ми се разреши да се усамотя? Много отдавна не съм говорил с Робърт.
— Не — срязах го.
Грубостта в гласа ми стресна дори мен. Хрумна ми, че днес Лиса не е единствената, която страда от страничните ефекти на духа.
Виктор сви леко рамене и започна да набира номера. По време на един от полетите ни беше казал, че е запомнил номера на Робърт и аз трябваше да му се доверя, че се обажда тъкмо на него. Както и да се надявам, че номерът на Робърт не е бил сменен. Независимо че Виктор не беше виждал брат си от години, той беше отскоро в затвора и навярно знаеше адреса и телефона му отпреди това.
Докато телефонът звънеше, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Миг по-късно чух глас от другия край на линията, макар че не можах да различа точните думи.
— Робърт — заговори мило Виктор — Виктор е.
От другия край последва словесен порой. Чувах само половината от разговора, но пак беше интригуващо. Първо на Виктор му бе нужно доста време, за да убеди Робърт, че е извън затвора. Очевидно Робърт не беше чак толкова откъснат от обществото на мороите, че да не е в течение на последните новини. Виктор му каза, че по-късно ще му съобщи подробности и се зае да убеждава брат си да дойде да се срещне с нас.
Отне доста време. Имах чувството, че Робърт живее в постоянен страх и параноя. Това ми напомни за госпожа Карп, когато беше в напреднал стадий на лудостта вследствие използването на духа. По време на целия разговор Лиса не откъсна поглед от гледката долу на улицата, но чувствата й бяха отражение на моите: страх, че това може да бъде и нейната съдба. Или моята, ако всмуквах тъмните ефекти на духа. В съзнанието ми за кратко изплува надписът в затвора Тарасов: ВНИМАНИЕ! НАВЛИЗАТЕ В ЗОНА СЪС ЗАТВОРНИЦИ (ДУШЕВНОБОЛНИ).
Тонът на Виктор бе изненадващо подмамващ, докато говореше с брат си, дори нежен. С известно смущение си припомних отминалите дни, преди да знаем за безумните планове на Виктор да властва над мороите. Тогава той също се отнасяше мило към нас и на практика беше член на семейството на Лиса. Запитах се дали е бил искрен, или всичко е било преструвка.
Накрая, след почти двадесет минути, Виктор убеди Робърт да дойде да се срещне с нас. Неразбираемите думи от другия край на линията бяха пълни с тревога и вече бях убедена, че Виктор наистина говори с лудия си брат, а не с някой от привържениците си. Виктор се уговори с Робърт да се срещнем за вечеря в един от ресторантите на хотела и най-после затвори.
— Вечеря? — попитах, когато нашият пленник остави телефона. — Той не се ли притеснява да бъде навън след мръкване?
— Ще бъде ранна вечеря — отвърна Виктор. — Четири и половина. А слънцето залязва чак към осем.
— Четири и половина? — учудих се. — Мили Боже.
Но той имаше право за времето и слънцето. Без безопасността, осигурявана от почти непрекъснатата слънчева светлина на Аляска, започвах да се чувствам притисната от ограниченията на изгрева и залеза, въпреки че тук беше лято. За нещастие безопасната ранна вечеря означаваше, че ни оставаха доста часове на чакане.
Виктор се облегна назад в леглото, скръстил ръце зад главата си. Мисля, че се правеше на непукист, но предполагах, че изтощението го караше да търси удобството на леглото.
— Искаш ли да опиташ късмета си в казиното? — Той погледна към Лиса. — Владеещите духа могат да са забележително добри с картите. Не е нужно да ти казвам колко си добра в преценката си за хората.
Тя не отвърна нищо.
— Никой няма да напуска тази стая — заявих твърдо. Идеята всички да останем затворени в стаята не ми харесваше, но не можех да рискувам Виктор да избяга или да попаднем на стригои, дебнещи в някой от тъмните ъгли на казиното.
След като изми боята от косата си, Лиса се настани до прозореца. Не искаше да се доближава до Виктор. Аз седях с кръстосани крака на второто легло. Имаше достатъчно място да седне и Еди, но той остана прав до стената, заел идеалната поза на пазител, без да сваля очи от пленника ни. Не се съмнявах, че Еди може да остане така с часове, независимо колко му е неудобно. Всички бяхме обучени да издържаме при тежки условия. Той си бе надянал маската на суров пазител, но от време на време го улавях, че изучава Виктор с любопитство. Еди ме бе подкрепил в този предателски акт, но все още нямаше представа защо го бях направила.