Бяха изминали няколко часа, когато на вратата се почука. Аз скочих.
С Еди реагирахме по един и същ начин: и двамата се изправихме с изострено внимание, готови да извадим коловете си. Преди час бяхме поръчали обяд, но сервитьорът отдавна го бе донесъл и след това отнесъл празните чинии. За Робърт беше рано, а и той не знаеше коя е стаята ни. Но не изпитах познатото гадене при близостта на стригои. Зад нашата врата не дебнеше стригой. Срещнах погледа на Еди. Двамата се съветвахме безмълвно какво да правим.
Но Лиса бе тази, която реагира първа. Стана от стола си и прекоси стаята.
— Ейдриън е.
— Какво? — възкликнах. — Сигурна ли си?
Тя кимна. Владеещите духа обикновено виждат само аурите, но могат да се усетят един друг, когато са достатъчно близо — също както в затвора, когато бе предугадила присъствието им. При все това никой от нас не помръдна. Тя ме погледна спокойно.
— Той знае, че съм тук — изтъкна. — Той също ме усеща.
Въздъхнах и се запътих към вратата, с ръка върху кола.
Надзърнах през шпионката. И там с развеселено и нетърпеливо изражение стоеше Ейдриън. Не видях никой друг, а след като не усещах близостта на стригои, накрая отворих вратата. Като ме видя, лицето му светна от радост. Наведе се и ме целуна набързо по бузата, преди да влезе в стаята.
— Приятели, не вярвам наистина да сте си мислели, че можете да офейкате на купонджийски уикенд без мен, нали? Особено пък тук…
Замлъкна насред изречението. Това бе един от редките случаи, когато Ейдриън бе хванат напълно неподготвен.
— Знаеш ли — рече той бавно, — че Виктор Дашков седи на леглото ти?
— Да — рекох. — И за нас беше голям шок.
Ейдриън се извърна от Виктор и обходи с поглед стаята. Първо забеляза Еди, който стоеше толкова неподвижно, че можеше да бъде сметнат за част от мебелировката. Неканеният гост се извърна към мен.
— Какво, по дяволите, става? Всички го търсят!
Думите на Лиса нахлуха през връзката ни. Трябва да му кажеш. Знаеш, че сега вече няма да си тръгне.
Беше права. Не знаех как Ейдриън ни беше открил, но сега, след като го бе направил, нямаше начин да си тръгне. Погледнах колебливо към Еди, който отгатна мислите ми.
— Всичко ще е наред — увери ме той. — Вървете и поговорете. Няма да позволя да се случи нещо.
А и аз съм достатъчно силна, за да го подчиня на волята си, ако се опита… — додаде мислено Лиса.
Въздъхнах.
— Добре. Веднага се връщаме.
Улових ръката на Ейдриън и го поведох навън. Щом се озовахме в коридора, той отново поде:
— Роуз, какво…
Поклатих глава. По време на престоя ни тук бях чула достатъчно разговори на останалите гости в коридора, за да зная, че приятелите ми щяха да чуят какво си говорим, ако останем тук. Вместо това двамата с Ейдриън взехме асансьора и слязохме долу, където шумът от казиното щеше да заглуши думите ни. Намерихме един сравнително усамотен ъгъл и Ейдриън направо ме избута към стената с мрачно изражение. Нехайното му поведение понякога ме дразнеше, но го предпочитах пред това да е разстроен, най-вече защото се боях, че духът ще усили нестабилността му.
— Оставила си ми бележка, че ще се измъкнете за един последен купонджийски уикенд, а вместо това те намирам в компанията на един от най-прочутите престъпници! Когато напуснах двора, всички говореха само за това! Този тип да не се е опитал да те убие?
— Как изобщо ни намери? — отвърнах на въпроса му с въпрос.
— Кредитната карта. Чаках да я използваш.
Очите ми се разшириха.
— Ти ми обеща, когато ми даде всички онези карти, че няма да ме шпионираш! — Тъй като всичките пари, с които разполагах, както и кредитните карти бяха негови, знаех, че има достъп до извлеченията от сметките, но му повярвах, когато ме увери, че ще уважи тайната ми.