Очите му грейнаха, когато Виктор приближи масата, но двамата не се прегърнаха, нито се докоснаха. Виктор просто седна до брат си. Останалите стояхме прави, застинали в неловко мълчание. Цялата ситуация беше твърде странна. Но тази среща бе причината да дойдем и след още няколко секунди аз и моите приятели се присъединихме към двамата братя на масата.
— Виктор… — промълви Робърт с разширени очи. Той може и да притежаваше някои от характерните черти на рода Дашков, но очите му бяха кафяви, а не зелени. Ръцете му мачкаха една кърпичка. — Не мога да повярвам… Толкова отдавна исках да те видя.
Гласът на Виктор беше нежен, както по телефона, все едно говореше с дете.
— Зная, Робърт. Ти също много ми липсваше.
— Ще останеш ли? Може ли да останеш с мен? — Част от мен искаше веднага да сложи край на тази нелепа идея, но отчаянието в гласа на Робърт докосна някаква жалостива струна в мен. Останах мълчалива, докато наблюдавах драмата, която се разиграваше пред мен. — Ще те скрия. Ще бъде прекрасно. Само ние двамата.
Виктор се поколеба. Той не беше глупав. Въпреки неясните ми обещания в самолета, знаеше, че шансовете да го пусна са нулеви.
— Не зная — отвърна тихо. — Не зная.
Появата на сервитьора ни изтръгна от мъглата, в която бяхме потънали, и си поръчахме напитки. Ейдриън пожела джин с тоник и дори не му поискаха лична карта. Не зная дали беше защото приличаше на двадесет и една годишен, или бе пуснал в действие внушението. На каквото и да се дължеше, аз никак не останах очарована. Алкохолът притъпяваше духа. Намирахме се в опасна ситуация и аз исках той да е в перфектна кондиция. Разбира се, имайки предвид, че вече беше пил, едно питие в повече едва ли имаше значение в момента.
След като сервитьорът се отдалечи, Робърт, изглежда, най-после ни забеляза. Погледът му се плъзна набързо по Еди, изостри се, когато попадна върху Лиса и Ейдриън, и се задържа по-дълго върху мен. Аз настръхнах, не ми харесваше изпитателната му настойчивост. Най-после той се извърна отново към брат си.
— Кого си довел със себе си, Виктор? — Робърт все още изглеждаше разсеян и отнесен, но сега в него се промъкна сянка на подозрение. — Кои са тези деца? Двама морои, които владеят духа, и… — Погледът му отново падна върху мен. Четеше аурата ми. — И една целуната от сянката?
За миг се изненадах, че използва този термин. После си спомних какво ми бе казал Марк, съпругът на Оксана. Робърт някога е бил свързан с дампир, който умрял и това се отразило пагубно върху психиката на Робърт, ускорявайки дегенерацията на ума му.
— Мои приятели — отвърна Виктор спокойно. — Приятели, които искат да говорят с теб и да ти зададат някои въпроси.
Робърт се намръщи.
— Лъжеш. Виждам го. И те не те смятат за свой приятел. Напрегнати са. Държат се настрани от теб.
Виктор не отрече твърдението за приятелите.
— Както и да е, те се нуждаят от помощта ти и аз им я обещах. Това беше цената, за да се срещнем.
— Не би трябвало да даваш обещания от мое име. — Кърпичката на Робърт вече беше на парцали. Не зная защо, но ми се искаше да му дам моята.
— Но ти не искаше ли да ме видиш? — попита Виктор с чаровна усмивка. Тонът му беше топъл, а усмивката почти искрена.
Робърт изглеждаше обезпокоен. Объркан. Отново ми заприлича на дете и аз започнах да се съмнявам, че този тип някога е трансформирал стригой.
Отговорът му бе спестен, защото пристигнаха питиетата. Никой от нас не бе разгледал менюто пред себе си за очевидното неудоволствие на сервитьора. Той се отдалечи, а аз отворих моето, без да виждам нищо от написаното.
След това Виктор ни представи на Робърт с официален маниер, сякаш се намирахме на дипломатически прием. Затворът не го бе лишил от изисканите маниери на кралски потомък. Казваше само първите ни имена. Робърт се обърна отново към мен. Веждите му бяха смръщени, докато местеше поглед от мен към Лиса. Ейдриън ни бе казал, че когато сме заедно, аурите ни показвали, че сме свързани.
— Връзка… почти бях забравил какво е… но Олдън. Никога не забравих Олдън… — Погледът му доби замечтано, почти отсъстващо изражение. Явно си спомняше миналото.
— Съжалявам — промълвих, изненадана от симпатията в тона си. Това едва ли приличаше на грубия разпит, който си представях. — Мога да си представя какво си изпитал… когато си го загубил…
Замечтаните очи отново станаха остри и твърди.
— Не. Не можеш. Не прилича на нищо, което можеш да си представиш. На нищо. Точно сега… точно сега… целият свят е твой. Една вселена от усещания, надхвърляща онези на останалите, разбирането на друга личност, което никой друг не може да постигне. Да изгубиш това… да ти бъде жестоко отнето… ще те накара да пожелаеш смъртта.