Да съм с него, не беше като да съм с Дмитрий, но предполагам, че две връзки никога не могат да са еднакви. В крайна сметка те бяха различни мъже. Понякога все още се събуждах с болка заради загубата на Дмитрий и нашата любов. Измъчвах се от проваления ми опит да го убия в Сибир и да го освободя от неживото му съществуване. Все пак това отчаяние не означаваше, че романтичният ми живот е приключил — макар че ми бе нужно известно време, за да го приема. Да продължа напред, ми беше трудно, но Ейдриън наистина ме правеше щастлива. О, да, засега това ми бе достатъчно.
Но това не означаваше, че исках да си „гука“ с моя баща мафиот.
— Той му влияе зле! — възкликнах възмутено.
Майка ми изсумтя.
— Съмнявам се, че Ейдриън би могъл чак толкова да повлияе на Ейб Мазур.
— Не говоря за Ейдриън, а за Ейб! Ейдриън се опитва да се държи добре, а Ейб ще съсипе всичко. — В писменото си предложение Ейдриън се бе заклел, че освен цигарите ще откаже пиенето и другите си пороци. Взрях се с присвити очи в него и Ейб през изпълнените докрай пейки, докато се опитвах да отгатна какво толкова интересно обсъждат. — За какво си говорят?
— Мисля, че в момента това е най-малкият ти проблем — заяви Джанин Хатауей, практична както винаги. — Тревожи се по-малко за тях и повече за предстоящия изпит.
— Мислиш ли, че говорят за мен!
— Роуз! — Майка ми ме смушка леко в ръката и аз отново насочих поглед към нея. — Трябва да се отнасяш сериозно към това. Бъди спокойна и не позволявай на нищо да те разсейва.
Думите й толкова много приличаха на тези, които би казал Дмитрий, че устните ми се извиха в лека усмивка. Все пак не бях сама.
— Какво е толкова забавно? — попита майка ми предпазливо.
— Нищо — отвърнах и я прегърнах. Отначало тя се скова, но сетне се отпусна и дори ме притисна за миг към гърдите си, преди да отстъпи назад. — Радвам се, че си тук.
Моята майка не бе от тези, които демонстрират чувствата си, но я сварих неподготвена.
— Е — поде тя с пламнало лице, — казах ти, че за нищо на света не бих го пропуснала.
Погледнах обратно към пейките.
— Не съм толкова сигурна за Ейб.
Или… почакай. Изведнъж ме осени една странна идея. Не, не беше чак толкова странна. Обвит в загадъчност или не, Ейб определено имаше връзки — такива, които дори му позволиха да изпрати послание на Виктор Дашков в затвора. Ейб бе този, който бе поискал информация за Робърт Дору, брата на Виктор, който владееше духа, като услуга за мен. Когато Виктор изпратил съобщение, че не вижда причина да помогне на Ейб, аз директно отписах баща си като помощник и се насочих към идеята да проникна в затвора. Но сега…
— Роузмари Хатауей!
Беше гласът на Албърта — висок и ясен. Приличаше на бойна тръба, призоваваща към битка. Всички мисли за Ейб и Ейдриън — и да, дори за Дмитрий — излетяха от главата ми. Мисля, че майка ми ми пожела късмет, но изобщо не чух точните думи, докато крачех през полигона към Албърта. Адреналинът се разля по вените ми. Сега цялото ми внимание бе съсредоточено върху това, което ме очакваше: изпита, който най-сетне щеше да ме направи пазител.
Глава 2
Изпитът ми мина като в мъгла.
Ще си помислите, че след като той е най-важната част от обучението ми в академията „Свети Владимир“, ще си спомням всичко до най-малката подробност. При все това не можех да не си задавам някои въпроси. Как би могъл този изпит да се сравни с това, което вече бях преживяла? Как биха могли тези престорени схватки да приличат на битките, които водихме с бандата стригои, нападнала училището ни? Тогава трябваше да се изправя срещу ужасяващата действителност, без да зная дали тези, които обичам, са живи или мъртви. И как бих могла да се страхувам от така наречената битка с някой от училищните инструктори, след като се бях сражавала с Дмитрий? Той беше смъртоносен като дампир и още по-непобедим като стригой.
Но това не означаваше, че подценявах изпита. Беше сериозно изпитание. Не беше рядко явление някои от начинаещите да се провалят и аз не възнамерявах да бъда една от тях. Бях нападната от всички страни от пазители, които се биеха и защитаваха морои още преди да съм се родила. Арената не беше равна, което усложняваше всичко. Бяха я осеяли с най-различни съоръжения и препятствия, греди и стъпала, които тестваха умението ми да пазя равновесие — включително имаше и мост, който мъчително ми напомняше за последната нощ, когато видях Дмитрий. Тогава го бутнах от онзи мост, след като забих сребърния кол в сърцето му — кол, който е паднал, докато е летял към реката отдолу.