— Да — отвърнах, като се опитах да не обръщам внимание на ръмжащите звуци, които издаваха Еди и другият стригой. Еди щеше да го победи. Знаех, че може. — Получих писмата ти.
По устните му пробягна усмивка, която разкри острите кучешки зъби, събуждайки у мен смесица от копнеж и отвращение. Тутакси пропъдих тези чувства. Преди се бях поколебала при срещата с Дмитрий и едва не бях изгубила живота си. Нямаше да позволя да се случи отново, а адреналинът, пулсиращ в тялото ми, ми напомняше, че в тази битка залогът е аз или той.
Той направи първото движение, но аз го избегнах — почти го предусетих. Това беше проблемът при нас. Познавахме се толкова добре — знаехме движенията си. Разбира се, това не означаваше, че бяхме равностойни противници. Дори като дампир той беше много по-опитен от мен, а като стригой уменията му се бяха увеличили.
— И въпреки това си тук — усмихна се той. — Съвсем глупаво си излязла навън, когато е трябвало да останеш на безопасно място в кралския двор. Не можах да повярвам, когато шпионите ми докладваха.
Не отвърнах нищо, а вместо това замахнах силно с кола. Той отскочи ловко встрани. Не се изненадах, че има шпиони дори през деня. Той контролираше мрежа от стригои и човешки създания и знаех, че има очи и уши, които наблюдават двора. Въпросът беше: как, по дяволите, бе влязъл в хотела посред бял ден? Дори да разполагаха с доверени лица сред човеците на летището или да следяха кредитните карти, както бе направил Ейдриън, Дмитрий и приятелите му стригои би трябвало да изчакат падането на нощта, за да влязат тук.
Не, не беше необходимо, осъзнах миг по-късно. Стригоите имаха начини да се справят с почти всяка ситуация. Камиони и ванове с тъмни, напълно защитени от слънчевата светлина купета. Подземни входове. Мороите, които искаха да отидат в някое от казината от хотела си, без да бъдат забелязани, познаваха тайните тунели, свързващи съответните сгради. Дмитрий сигурно също знаеше за тях. След като бе чакал да изляза извън защитата на магическите пръстени, бе направил всичко необходимо, за да се добере до мен. По-добре от всеки друг познавах изключителната му съобразителност и невероятни възможности.
Знаех също и че се опитва да ме разсее с приказките си.
— А най-странното от всичко е — продължи, — че не си дошла сама. Довела си морои. Винаги си рискувала живота си, но не очаквах от теб да си непредпазлива с техния.
Тогава ми хрумна нещо. Като се изключи едва доловимата глъч, идваща откъм казиното в другия край на коридора и звуците от нашата битка, всичко останало беше тихо. Не бяхме чули много важен шум. Да кажем като алармата при отварянето на противопожарната врата.
— Лиса! — изкрещях аз. — Махайте се оттук! Изведи всички оттук!
Тя би трябвало да се досети. Всички трябваше да се досетят. Тази врата водеше към горните етажи и навън. Слънцето още не беше залязло. Нямаше значение, ако алармата доведе охраната на хотела. По дяволите, това би могло да подплаши стригоите. Най-важното беше мороите да са в безопасност.
Но бързата проверка през връзката ни регистрира проблем. Лиса бе вцепенена. Зашеметена. Внезапно бе видяла с кого се бия и шокът бе твърде голям. Да знае, че Дмитрий е стригой, беше едно. Да го види — наистина, наистина да го види, съвсем различно. Знаех го от личен опит. Дори след като бях подготвена, появата му все още ме изнервяше. Тя беше изумена, неспособна да мисли или да се движи.
Отне ми само миг, за да усетя чувствата й, но в битката със стригой дори една секунда може да е разликата между живота и смъртта. Бъбренето на Дмитрий бе постигнало целта си и въпреки че го наблюдавах и вярвах, че съм нащрек, той успя да пробие защитата ми, тласна ме към стената и притисна ръцете ми толкова болезнено, че колът се измести в ръката ми.
Лицето му се озова толкова близо до моето, че челата ни се докоснаха.
— Роза — промълви. Дъхът му бе топъл и сладък до кожата ми. Би трябвало да мирише на смърт и разлагане, но не беше така. — Защо? Защо всичко с теб е толкова трудно? Бихме могли да прекараме вечността заедно…
Сърцето ми туптеше бясно в гърдите ми. Бях изплашена, ужасена от смъртта, от която знаех, че ме делят само секунди. И в същото време бях изпълнена с тъга, че ще го изгубя. Да видя познатите черти на лицето му, да чуя същия глас с лек акцент, който дори в този миг ме обгръщаше като кадифе… усетих, че сърцето ми отново се разбива на хиляди късчета. Защо? Защо трябваше да ни се случи това? Защо вселената бе толкова жестока?