Отново успях да се окопитя, да забравя, че това е Дмитрий.
Ние бяхме хищник и плячка — и ме застрашаваше опасността да бъда изядена.
— Съжалявам — процедих през стиснатите си зъби и го бутнах силно, но не успях да се измъкна от хватката му. — Представата ми за вечността не включва членството ми в мафията на неживите.
— Зная — рече той. Можех да се закълна, че видях тъга на лицето му, но по-късно се убедих, че сигурно съм си въобразила. — Вечността ще е самотна без теб.
Пронизващ писък отекна внезапно в ушите ми. И двамата трепнахме. Шумовете, предназначени да стреснат човешките същества, щом ги чуят, бяха наистина дяволски усещания, ако се чуят, както ние ги чувахме. При все това се изпълних с огромно облекчение. Пожарната врата. Най-после онези идиоти — и, да не се колебая да нарека приятелите си идиоти, когато се държат като такива — бяха напуснали сградата. През връзката усетих слънчева светлина и това ме изпълни с успокоение, макар че кучешките зъби на Дмитрий приближаваха артерията ми, откъдето само след миг щеше да бликне кръвта ми, за да бъде изсмукана ведно с живота от тялото ми.
Надявах се, че алармата ще отвлече вниманието му, ала той бе прекалено добър. Съпротивлявах се още известно време, надявайки се, че може да го изненадам с някое движение, но напразно. Това, което го изненада, беше колът на Еди, който се заби отстрани в корема му.
Дмитрий изръмжа от болка, пусна ме и се извърна към Еди. Лицето на Еди беше сурово и неумолимо. Погледът му не трепна. Дори появата на Дмитрий да го бе стреснала, приятелят ми не го показваше. Доколкото го познавах, за Еди той вече въобще не беше Дмитрий. Вероятно виждаше само един стригой. Така бяхме обучени. Да виждаме чудовищата, не хората.
Вниманието на Дмитрий се отклони за миг от мен. Той искаше да удължи смъртта ми. Еди беше само един незначителен дразнител, от който трябваше да се отърве, за да продължи играта.
Еди и Дмитрий се впуснаха в същия танц, както преди малко ние двамата с Дмитрий, с тази разлика, че Еди не познаваше толкова добре като мен движенията на противника си. Затова приятелят ми не успя да се изплъзне навреме, Дмитрий го сграбчи за рамото и го запрати към стената. Маньовърът бе предназначен да смаже черепа на Еди, но Еди успя да се извърти и така тялото му пое голяма част от удара. Болката сигурно е била ужасна, но той беше жив.
Всичко това стана за части от секундата. И в тези отлитащи мигове нещата се промениха. Когато Дмитрий се бе надвесил над мен, готов да ме ухапе, успях да преодолея импулса да мисля за него като за Дмитрий, личността, която познавах и която обичах. Приклещена в ролята на жертвата, която всеки миг очаква животът й да свърши, аз все пак успявах да се стегна и да впрегна всичките си сили за достоен отпор.
Но сега, докато наблюдавах как някой друг се бие с Дмитрий… като видях как колът на Еди се стрелна към него… ами, внезапно цялата ми хладнокръвна устремност се стопи. Спомних си защо бях дошла тук. Припомних си това, което току-що бях научила от Робърт.
Крехка. Надеждата беше толкова крехка. Бях се заклела пред себе си, че ако настъпи моментът, когато Дмитрий е на път да ме убие и аз още не съм узнала как могат да се спасяват стригои, ще го направя. Ще го убия. И това беше моят шанс. Заедно с Еди можехме да победим Дмитрий. Можехме да сложим край на дяволското му състояние, така както някога той сам бе желал.
И все пак… преди по-малко от половин час ми бе дадена малката надежда, че един стригой може да бъде спасен. Наистина продължаваше да ми се струва абсурдна онази част, че това трябва да бъде направено от някой, който владее духа, но Виктор го вярваше. А след като някой като него бе повярвал…
Не можех да го направя. Дмитрий не можеше да умре. Още не.
Замахнах с кола си, силен удар, с който забих сребърния връх в тила на Дмитрий. Той изрева яростно, успя да се извърти и ме отблъсна, докато продължаваше да парира атаките на Еди. Дмитрий беше изключително добър. Но колът на Еди все повече приближаваше до сърцето на моя любим, а в безмилостния поглед на приятеля си прочетох твърдото намерение да го убие.
Вниманието на Дмитрий беше разделено между нас двамата и след една малка грешка — разсейване за частица от секундата — видях как сребърният кол на Еди се стрелна в открилата се пролука, готов да се забие в сърцето на Дмитрий. Удар, който може би щеше да успее там, където моят се бе провалил.